Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Въпреки своето нарастващо нетърпение Дру се подчиняваше на нарежданията и остана в стаята си, докато майка му и баща му правеха последни приготовления.
— Само тримата ще бъдем, но ще се забавляваме за двадесетина — беше казала майка му.
Дру нетърпеливо прелистваше любимите си американски книжки с комикси — „Супермен“ и „Дейви Крокет“, които баща му беше уредил да му доставят с „дипломатическата поща“. Така беше казал той. Дру знаеше, че се шегува, но си спомни и други негови думи: „Нищо не е достатъчно добро за моя син“.
Дру лежеше в леглото си и се взираше напрегнато в тавана.
— Хайде, Дру — чу майка си да го вика от градината зад къщата. — Можеш вече да идваш.
Дру скочи от леглото и изхвърча от стаята си. Най-краткият път към градината отзад беше през кабинета. Като минаваше покрай бюрото на баща си, видя през отворената плъзгаща се врата родителите си, седнали край една кръгла маса, отрупана с най-различни по големина разноцветни подаръци. Слънцето проблясваше във високата стъклена чаша, която майка му държеше в ръка.
— О, дори посланикът ти изпраща подарък — каза въодушевено тя, като го видя да идва и вдигна чашата към устата си.
— Нямаше нужда. Винаги мисли за всичко. Какво ли има вътре? — запита баща му и разтърси кутията.
Дру излезе в градината. Ужасяващ трясък го оглуши, като го хвърли обратно през отворената врата на кабинета и го запрати върху бюрото на баща му. Навярно беше загубил съзнание. Не си спомняше кога беше паднал от бюрото на пода. Спомняше си само, че се беше опитал да се изправи на крака, но залиташе. Почувства се много зле. Не виждаше ясно. Като стъпваше несигурно, Дру се опитваше да стигне до остатъците от вратата на кабинета и забеляза, че дрехите му са мокри. Погледна надолу и с ужас видя, че целият е в кръв. Не се разпищя от гледката, не изпадна в паника при мисълта, че може да е тежко ранен, нито дори когато разбра — О, не! — че това не беше неговата кръв. Дру политна към разбитата врата, виждайки майка си и баща си разкъсани върху ливадата, а тревата подгизнала от кръвта им. Нямаше и следа от тортата за рождения ден, от чашите и чиниите, нито от приятно опакованите подаръци, които бяха натрупани върху масата. Самата маса също беше на парчета. Обви го плътен лютив дим, който го задави. Едно храстче наблизо беше в пламъци. Все още не пищеше — докато погледът му не спря върху почти отделената от тялото глава на майка му. При тази гледка изкрещя.
Парата в банята продължаваше да се вдига. Виждаше се неподвижната сянка на Арлийн зад завесата. Беше съвсем тихо. Дру не беше чул кога тя беше спряла водата.
Стърженето на металните кукички на завесата проряза тишината. Арлийн се подаде иззад нея, чертите на лицето й бяха изопнати от състрадание.
— Не знаех.
— Нямаше и откъде. Не обичам да говоря за това. Трудно ми е, дори след толкова време.
Дру си каза: „Освен на Джейк в момент на слабост“. Избърса влагата около очите си, която можеше да се сметне за пара от банята.
— Съчувствам ти от сърце.
— Благодаря — гласът му звучеше равнодушно.
— Подаръкът от посолството… с опаковката в червено, синьо и бяло… е бил взривно устройство.
Дру кимна утвърдително.
— Но всъщност не е бил от посолството, нито лимузината, а регистрационните номера са били фалшиви — продължи Арлийн.
— Разбира се. Шофьорът изчезна. Никой не го познаваше. Служителите от охраната на посолството ми дадоха да разгледам някакви снимки, но не беше от персонала.
— Класически номер.
— А-ха — Дру притвори очи. — Точно, нали?
Дру застана пред посланика в големия му, потискащ кабинет. Не можеше да мисли за нищо, тялото му беше превито от болка. Таванът предизвикваше у него чувство на безпокойство — твърде висок спрямо ръста на десетгодишното момче. Изпитваше неопределена несигурност, сякаш самият той беше станал по-нисък. Кожените мебели му се струваха неудобни. На масивни полици бяха натрупани множество книги, стените бяха облицовани с тежка дървена ламперия, по тях бяха окачени портрети на важни личности, които го гледаха строго. Килимът беше мек и Дру не знаеше дали трябва да стъпва с обувки по него.
— Това ли е всичко, сър? — запита служителят от охраната на посолството възрастния побелял мъж зад бюрото в дъното на огромната стая. Очите на Дру се разшириха при вида на пистолета в кобура на колана му.
Дру познаваше посланика. Беше го виждал няколко пъти преди, когато родителите му го бяха водили на тържествата в посолството по случай Коледа и Четвърти юли. Мъжът беше облечен в сив костюм на тънко райе. Ниско подстриганите му мустаци бяха бели като косата. Слабото му лице изглеждаше сбръчкано и уморено.