Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Построихме я миналата есен. Не можеш да видиш много такива в Бостън — най-съвременна архитектура. Надявам се да бъдеш щастлив тук. Вече си у дома.
Дру се взираше в къщата, която му се струваше странна и чужда. Това беше дълга и ниска тухлена постройка. Имаше комин, претрупана градина с цветя, няколко невисоки дървета. Изобщо не приличаше на ранчо и Дру не можеше да не направи неволно сравнение с традиционната японска дървена къща с висок спускащ се покрив, в която беше прекарал половината от живота си.
— Защо пък тухли? — се запита Дру. — Какво ще стане при едно земетресение? И защо градината е така претрупана?
Чичо му беше я нарекъл „дом“ и това го ядоса. Не беше неговият дом. Неговият беше там, в Япония, където беше живял с родителите си.
От къщата излезе една жена с момченце. Това бяха лелята и братовчедът на Дру. Той не беше ги виждал откакто беше заминал с родителите си за Япония. Тогава беше на пет години и затова не ги помнеше. Виждаше се, че жената и детето се чувстваха някак неловко, а също и чичо му, когато ги представяше. Леля му все кършеше ръце, братовчед му гледаше навъсено, а чичо му непрекъснато повтаряше, че всичко ще бъде наред и е готов да се обзаложи, че ще се разбират чудесно.
— Ще си щастлив тук.
На Дру не му се вярваше. Имаше ужасното предчувствие, че никога повече няма да бъде щастлив.
На следващия ден отиде на второто погребение на родителите си.
Дру прекара лятото сам, в гледане на телевизия. Ако някой го обезпокоеше в бърлогата му, отиваше да чете комикси, като се затваряше в гостната. Леля му непрекъснато повтаряше, че не е естествено за едно момче да стои затворено вкъщи през лятото, но чичо му отговаряше: „Дай му време да свикне. Помни колко много е преживял. Какво го прихваща Били? Кажи му да си играе с Дру.“
— Били твърди, че е направил опит.
Всъщност изобщо не беше вярно и Дру знаеше добре причината — ревност към новото момче вкъщи.
— Били смята, че Дру се държи странно. Никога не говори и… — казваше леля му.
— Ти нямаше ли да се държиш така на негово място?
— Ти по цял ден си на работа и не знаеш колко е странен — промъква се незабелязано, сякаш дебне наоколо. Гладя си аз, например, а той изневиделица, без да съм чула стъпки, застава пред мен и втренчено ме гледа. Направо като…
— Хайде, кажи.
— Не знам, като призрак. Изнервя ме.
— На всички ни е трудно, но ще трябва да свикнем. В края на краищата е син на брат ми.
— А Били ти е собствен син. Не разбирам защо трябва да обръщаме по-голямо внимание на…
— Но къде да отиде детето, кажи? Той да не би да е искал някой да убие родителите му? Какво искаш от мен, по дяволите?
— Престани да викаш. Съседите ще те чуят.
— И детето може да те чуе как говориш за него, но това изглежда изобщо не те притеснява.
— Няма да ти позволя да ми говориш така. Аз…
— Да прекратим разговора. Не ми се вечеря. Остави ми нещо за ядене в хладилника, ще се поразходя.
Дру беше чул всичко от хола без да го забележат, върна се в гостната, затвори вратата и прочете още една книжка с комикси. Този път „Батман“.
През септември положението се влоши. Още първия ден се върна от близкото училище с дъвка в косата.
— Как успя да го направиш? — запита леля му.
Дру не отговори.
Тя се опита да махне дъвката като го скубеше така, че очите му се насълзиха. Най-накрая отряза кичура с ножица, като в центъра на главата му остана голо място, което можеше да мине за модерна подстрижка или прическа на монах.
На следващия ден Дру се върна от училище със странни черни точки по лявата си ръка.
— Боже мой, какво си направил? — леля му присви устни и заразглежда следите. Отиде за пинсета и извади от ръката му парче графит. — Какви са тези белези, за бога?
На по-следващия ден панталоните на Дру бяха разкъсани на коляното и пропити с кръв, мястото беше силно ожулено.
— Тези панталони струват доста пари, разбра ли?
Един ден след тази случка леля му спешно позвъни на чичо му в неговия офис за търговия с недвижими имоти. Вълнението й пречеше да говори. Все пак съпругът й разбра достатъчно в интервалите между хълцанията. Беше толкова шокиран, че се съгласи да се срещнат в училището на Дру.
— Предполагам, че може и вашият племенник да го е предизвикал — директорът имаше двойна брадичка. — Момчето на Уетманови е известен побойник. Вероятно знаете кои са родителите му? Баща му се занимава с продажба на леки коли Кадилак в магазина на Палмър роуд.