Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Япония — повтори по-високо Дру.
Парата ставаше все по-гъста. За миг той си помисли, че потъва в нея.
ЧАСТ ПЕТА
Посещението
Япония, 1960.
На 10 юни, преди планираното посещение на американския президент Дуайт Айзенхауер, една ревяща тълпа от 10 хиляди антиамерикански настроени японски демонстранти щурмува летището на Токио, за да протестира срещу новия японо-американски договор за защита, който означаваше продължаване на присъствието на американските военни бази, и още по-лошо — като се вземат предвид атомните бомби, които САЩ пуснаха върху Хирошима и Нагасаки — разполагане на ядрено оръжие на японска земя. Тълпата обкръжи лимузината, с която американците предвиждаха да стигнат до посолството, като предупреждение за още по-големи безредици, ако американският президент пристигне в Япония. Протестиращите се държаха така предизвикателно, че един хеликоптер на американските военноморски сили бе принуден да кацне сред тях и да отведе официалните лица на безопасно място.
Шест дни по-късно японското правителство поиска отлагане на посещението на Айзенхауер. Масовите демонстрации продължиха.
Токио, една седмица по-късно.
„Главоболията“ в последно време — Дру беше чул баща си да използва думата често напоследък — станаха причина да се отмени тържеството за рождения му ден. Той нямаше представа от какъв характер са тези главоболия (имаха нещо общо с мистериозното място, наречено „посолство“, където работеше баща му), но добре знаеше, че миналата година, когато стана на девет, на тържеството имаше двадесет деца, а тази година, по-точно утре, нямаше да има нито едно.
— При тези безредици е опасно американците да си правят събирания — беше казал баща му. — Ще пристигнат толкова коли и родители, че ще привлекат твърде много внимание. Не можем да си позволим повече инциденти. Вярвам, че разбираш, Дру. Обещавам ти, че другата година ще направим по-голямо и по-хубаво тържество от това, което бяхме запланували сега.
Но Дру не разбра нищо, нито пък проумя защо снощи на вечеря баща му каза, че може да се наложи да се преместят от къщата в посолството.
— Временно — понякога баща му използваше думи, които Дру не схващаше. — Само докато положението се стабилизира.
Какво ли означаваше „стабилизира“? За Дру единственият знак, че нещо не е наред, беше напускането на повечето от прислужниците им японци през последните няколко седмици. А сега като се размисли, си спомни още нещо — най-добрият му приятел в махалата, едно японче, беше престанало да идва да си играят заедно. Дру често се обаждаше по телефона да го вика, но родителите му все казваха, че не си е вкъщи.
— Хей, спортисте, не тъгувай за тържеството — казваше баща му и игриво му разрошваше косата. — Не бъди толкова мрачен. Ще си получиш подаръците — много, много подаръци и любимата ти голяма шоколадова торта. Дори няма да отида на работа и ще си остана вкъщи, за да го отпразнуваме.
— Наистина ли? — беше попитала майка му радостно. — Няма ли да имат нужда от теб в посолството?
— Работил съм често извънредно и казах на посланика, че синът ми е по-важен от тази проклета криза.
— И той не се ядоса?
— Не. Само се засмя и ми поръча да поздравя Дру от негово име.
Следващият следобед в два часа пред къщата спря дълга черна лимузина. Дру гледаше развълнувано от прозореца на спалнята си. На метална пръчица от страната на шофьора до огледалото за обратно виждане беше закачено малко американско флагче. Регистрационните номера бяха като на баща му — с обозначенията на посолството. От колата слезе американец в униформа, като взе от седалката до него голям пакет, опакован в червено, бяло и синьо, затегна панделката и тръгна към входа по извиващата се пътечка покрай градинката в японски стил. Почука на вратата и докато чакаше да му отворят, нагласи униформената си шофьорска шапка и извърна глава към цъфтящата наблизо вишна, привлечен от песента на непозната за него птичка. Облечена в красиво оранжево кимоно възрастна японка от прислугата, която не беше напуснала, излезе и грациозно се поклони. Шофьорът също леко се поклони и по американски обичай леко докосна шапката си и се усмихна.
— Моля, предайте на г-н Маклейн, че посланикът му изпраща поздравления. Предполагам, че това се отнася по-скоро за сина му. Предайте му и този подарък за рождения му ден. Посланикът смята, че ще замести тържеството, което не можа да се състои. — Шофьорът подаде пакета на прислужницата, поклони се отново и се върна в лимузината.