Живот на заем ((Небето няма избраници))

Лилиан се загледа в сцената. Не разбираше добре италиански и скоро се отказа да следи репликите. Отново я обзе странното чувство на самота и тъга, което я бе нападнало още в Рим. Нима гондолиерът бе прав? А може би всичко произлизаше оттам, че тя с такава настойчивост виждаше всичко тази вечер в алегорична светлина. Човек пристига, гледа някакъв спектакъл, от който нищо не разбира, и тъкмо когато е започнал да се догажда за смисъла на представлението, трябва да го напусне… На сцената не се представяше нищо сериозно. Това се виждаше от пръв поглед — някаква комедия с прелъстявания, хитроумни изневери и доста солени шеги с един злополучен глупак. Тя не можеше да разбере какво чак толкова я затрогва всичко това, че в гърдите й изведнъж се надигна сподавено топло ридание и трябваше да притисне към устните си кърпичка. Едва когато изхлипа повторно и видя тъмните петна по кърпичката си, всичко й стана ясно.

Почака няколко минути, опитвайки се да се овладее, но кръвта рукна наново. Трябваше да излезе, но не знаеше дали ще може да направи това сама. Помоли на френски съседа си да я изведе. Без да я погледне, мъжът поклати с негодувание глава. Той бе погълнат изцяло от представлението и не разбра какво му казва. Тогава тя се обърна към жената от лявата си страна. В отчаянието си се мъчеше да. си спомни как е на италиански „помощ“. Но думата просто й се изплъзваше от съзнанието.

— Misericordia — промълви тя на края — Misericordia, per favore! [Милост…милост, моля ви! (ит.). — Б. пр.]

Жената я погледна учудено.

— Are you sick? [Зле ли ви е? (анг.). — Б. пр.]

Притискайки устни с кърпичката си, Лилиан кимна с глава и направи знак, че иска да излезе.

— Too many cocktails — каза жената, застаряваща блондинка. — Mario, darling, help the lady to get some fresh air. What a mess! [Прекалили сте с коктейлите… Марио, мили, помогни на дамата да вземе малко чист въздух. Каква неразбория! (анг.) — Б. пр.]

Марио стана от мястото си. Той подкрепи Лилиан.

— Just to the door — прошепна тя. [Само до вратата (анг.). — Б. пр.]

Марио я хвана подръка и й помогна да излезе. Няколко глави се извърнаха подире им и ги изгледаха бегло. На сцената хитрият любовник тъкмо празнуваше победа. Марио отвори вратата на фоайето и разгледа Лилиан. Пред него стоеше една съвсем пребледняла жена в бяла рокля. Между пръстите на ръката й струеше кръв и капеше по гърдите й.

— But, signora, you are really sick! — каза той, изгубил ума и дума. — Shall I take you to a hospital? [Но, синьора, вие сте действително зле!… Да ви заведа ли в болница? (анг.). — Б. пр.]

Тя поклати глава отрицателно.

— Хотел „Даниели“… Кола… моля — промълви задавено — … такси…

— Но, signora, във Венеция няма таксита! Само гондоли! Също и моторни лодки. Трябва да ви настаня в някоя клиника.

— Не, не! Лодка… В хотела… Там сигурно има лекар… Моля ви… само една лодка… Та вие трябва вече да се връщате…

— Ах — каза Марио, — Мери може и да почака. Тя и без това не разбира нито дума италиански. Пък и пиесата е скучна.

Фоайето на театъра бе тапицирано в бледо помпейско червено за разлика от пурпурния цвят на завесите. Пред очите на Лилиан се заредиха бели декоративни пана, врати, стъпала и на края я облъхна повеят на вятъра. Прекосиха някакъв площад, изпълнен от дрънченето на вилици и лъжици. В дъното се виждаше малък ресторант, от който долитаха смехове и глъч. Минаха покрай ресторанта и излязоха на тъмен, тесен и вонящ канал, от който изникна някаква лодка, а гондолиерът, приличащ на митически лодкар, пренасящ душите на умрелите през Стикс, викаше: