Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
— Моля те, не ми казвай, че си решил да обичаш Звяра.
— Мисля, че винаги съм го обичал.
— Не, не, не! — Петра с отвращение се отдръпна от него и му обърна гръб.
— Още когато го видях да куцука към нас, него — сакатия хулиган. Ние мислехме, че можем да го надвием, ние, малките деца. Изкривеното му стъпало, опасната омраза, която изпитваше към всеки, който забелязва неговата слабост. Той показваше истинска нежност и любов към всички освен към мен и Поук. Петра, това е нещото, което никой не разбира в Ахил. Всичка виждат в негово лице убиец, чудовище…
— Защото е такъв.
— Чудовище, което продължава да печели любовта и доверието на хората. Аз го познавам, очите му пронизват душата ти, преценяват те и откриват, че си ценен. Виждах как го обичат другите деца, как обръщат своята лоялност от Поук към Ахил, приемаха го в сърцата си като истински баща. И макар той винаги да ме държеше на разстояние… аз също го обичах.
— Аз не го обичах — каза Петра. Спомни си ръцете на Ахил, прегръдката и целувката му и заплака.
След миг почувства ръката му върху рамото си — Бийн я галеше нежно.
— Смятам да го унищожа, Петра. Но никога няма да го направя по начина, по който си въобразявах досега. Аз съм го избягвал, реагирал съм на него. В края на краищата Питър откри правилния подход. Той постъпи глупаво, но идеята му да се приближи до него бе верният път. Не може да приемеш Ахил като нещо далечно и неразбираемо, като природна сила, буря или земетресение, от които бягаш да се скриеш. Трябва да го разбираш. Да влезеш в главата му.
— Аз бях там — каза Петра. — Това е едно гадно място.
— Да, знам. Място на страх и огън. Но не забравяй — той живее там през цялото време.
— Не ми казвай, че от мен се очаква да го съжалявам, защото е трябвало да живее със себе си!
— Петра, по време на целия полет се опитвах да бъда Ахил. Опитвах се да отгатна какви са неговите стремежи, неговите надежди, как мисли той.
— И повърна ли? Защото аз го сторих два пъти по време на моя полет, при това нямаше нужда да влизам в главата на Звяра.
— Може би защото имаш мъничък звяр в себе си.
Тя потрепери.
— Не наричай детето ни така. Може би дори не съм бременна. Имплантирането беше едва тази сутрин. Моето бебе не е звяр.
— Лоша шега, извинявай. Но, Петра, по време на полета аз осъзнах нещо. Ахил не е тайнствена сила. Аз зная точно какво иска той.
— И какво иска, освен да ни убие?
— Той иска ние да знаем, че бебетата са живи. Все още дори не ги е имплантирал. Ще остави малки следи, за да го последваме — не прекалено ясни, защото той иска да повярваме, че сами сме надушили нещо, което той уж се опитва да скрие. Ще намерим къде са децата, защото той иска точно това от нас. Те всички са на едно място, защото той иска да отидем за тях.
— Стръв?
— Не, не просто стръв — възрази Бийн. — Той би могъл да ни изпрати бележка още сега, ако искаше. Не, има нещо повече от това — Звярът иска да мислим, че сме много умни, като сме открили къде са те. Иска да сме изпълнени с надежда, че ще ги спасим. Очаква да сме превъзбудени, да им се притечем на помощ, напълно неподготвени за факта, че той ни чака. Така той ще ни види да падаме от светла надежда до крайно отчаяние. Преди да ни убие.
Петра знаеше, че съпругът й е прав.
— Но как е възможно да обичаш някой толкова зъл?
— Не, ти пак не разбираш — усмихна се Бийн. — Ахил не иска нашето отчаяние, а нашата надежда, защото няма своя. Той не я разбира.
— О, моля те — каза Петра. — Амбициозната личност, която се храни с надежда.
— Той няма никаква надежда. Никаква мечта. Той опитва всичко, за да намери. Минава през любов и доброта или през нещо друго, което би могло да свърши работа, но все остава с празни ръце. Всяко ново завоевание го оставя жаден за още. Той копнее да открие нещо, което наистина да има значение в живота. Знае, че ние го имаме, и двамата, дори още преди да сме се срещнали.
— Ти нали се славеше с това, че нямаш никаква вяра — припомни му тя.
— Както виждаш, Ахил ме познава по-добре, отколкото аз самият се познавах. Той е видял това в мен. Същото нещо видя сестра Карлота.
— Интелект ли?
— Надежда. Непреклонна надежда. Никога не ми минава през ума, че не съществува никакво решение, че няма шанс за оцеляване. О, аз мога и да си представям поражението, но моите действия доказват обратното, защото никога не съм вярвал истински в отчаянието. Ахил знае, че аз съм открил причина да живея. Ето защо така силно се нуждае от мен. И от теб, Петра. От теб повече, отколкото от мен. А нашите бебета — те са нашата надежда. Да, една напълно безумна надежда, но ние ги направихме, нали?