Удоволствието на краля

Измъкна трескаво някакви дрехи от скрина, а след това започна да се реши, но се отказа, тъй като ръцете й трепереха из безнадеждно заплетената коса. Захвърли гребена и се обърна с намерението да излезе, но се поколеба и погледна към леглото. Чаршафите и завивките бяха изпомачкани и почти свлечени на пода. Те носеха доказателството за консумацията на брака, и то не със следи от пилешка кръв. Сви пръсти и затрепери отново. Така й се искаше да раздруса хубавичко Ейдриън, докато започне да я моли за милост. Някога бе позволил на Едуард да влезе в Авил. Сега сам той имаше претенции към крепостта. И към нея самата.

А Симон? Също зависеше от неговата милост.

Излезе от стаята и забърза надолу по стълбите към голямата зала. Рем подреждаше чаши и чинии по масата. Те бяха много по-малко от предишната нощ, тъй като сега тук щяха да се хранят само определен брой приближени.

— Миледи! — произнесе икономът и засия от удоволствие.

Беше наистина мил човек, висок и много слаб. Познаваше го откакто се помнеше. Струваше й се неизменна част на Авил като камъните в крепостните стени.

— Казано ни бе да не ви безпокоим. Графът няма да се върне преди смрачаване, но, миледи, вие сигурно сте гладна. Да ви донеса ли да хапнете нещо?

— Не, благодаря, не съм гладна. Рем, можеш ли да ми кажеш къде отиде земевладелецът Маклаклън?

— На полето. Заедно с хората си се упражнява в стрелба с лък.

Портата беше отворена, подвижният мост — спуснат. Всеки беше погълнат от своето ежедневие — занаятчиите майсторяха, малките момиченца гонеха гъските, слугините носеха пълни ведра, бъчварите правеха каци. Откъдето минеше, я посрещаха с „Миледи!“, поклони и закачливи усмивки, тъй като изглежда всеки започваше да се хили дори само при мисълта за първата брачна нощ. Даниел скърцаше със зъби и отвръщаше с любезно кимване.

Влезе в конюшнята и уведоми младия коняр, който изостави работата си, за да й предложи своите услуги, че ще се справи сама. Не взе седло. Сложи юзда на Звезда, поприхвана роклята си, за да не й пречи, скочи на гърба й и препусна. Един от разположените високо върху кулата часови й извика, но тя не му обърна внимание и се понесе по полето, където бяха разположени мишените.

Дейлин стоеше до Рагнър в единия край на групата, докато Ейдриън яздеше и поспираше ту при един, ту при друг, за да го напъти, поучи или направи коментар на нещо. Накрая се приближи до младежа, чиято стрела бе отлетяла далеч от центъра. Той се заизвинява многословно, но Маклаклън го тупна по гърба.

— Тук са нужни здрави нерви, момко. Не обръщай внимание на това, което става наоколо и дръж под око целта.

Пое дългия лък от ръцете му, измъкна сръчно стрела, замря за част от секундата и я пусна.

За огромно раздразнение на Даниел стрелата намери съвсем точно центъра. Графът върна лъка на младежа и му нареди да опита отново, като не забравя да се концентрира.

Този път успя. Разнесоха се одобрителни възгласи.

И тогава, насред глъчката, Маклаклън се обърна и я видя. Чертите му бяха непроницаеми, златният поглед — безстрастен, но тя бе сигурна, че не е очарован от появата й тук. Извика на Дейлин, кимна и каза на следващия да опъне тетивата. После пришпори коня си към нея, в движение протегна ръце и я свали от гърба на Звезда.