Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
— Но…
— Даниел! Не ти ли се стори странно, че твоят приятел е така твърдо решен да отидете на лов същия ден, в който те нападнаха бунтовниците?
Графинята ахна, надигна се и го изгледа, съвсем забравила голотата си.
— Грешиш! Симон не би ми изиграл такъв номер…
— Симон вече ти го изигра.
— Как можеш да си толкова сигурен?
— Изпратих Дейлин и твоя Рагнър в гората да намерят човека, с когото се бих. Той беше полумъртъв и агонизираше. Срещу грижите на доктор Кутен и шанса да остане жив, той сподели охотно с нас всичко, което ни интересуваше.
— Ако си изтръгнал признанието с мъчения…
— Мадам, кълна се, че никога никого не съм мъчил на тази земя.
Тя прехапа долната си устна.
— Освен мен!
Маклаклън повдигна вежди и се подсмихна едва забележимо.
— Какво направи със Симон?
Той мълча толкова дълго, че започнаха да се надигат най-големите й страхове. Скочи от леглото, изпълнена с ужас, че може да е убил братовчед й в яростта си. Пръстите й се свиха в юмруци и се стовариха върху гърдите му.
— Дяволите да те вземат, Ейдриън…
Маклаклън я хвана за китките и очите й се разшириха, когато я придърпа грубо към себе си. Беше го атакувала като полудяла. А сега зае отбранителна позиция, тъй като го почувства отново. Гъстите къдрави кестеняви косъмчета на гръдта му дразнеха гърдите й. Коремът и бедрата му притискаха тялото й. Бузите й пламнаха.
— Ейдриън… — започна тя, но спря, за да оближе устни.
Погледът му я пронизваше.
— Симон е жив.
— Но възнамеряваш да го убиеш…
— Възможно е да бъде екзекутиран.
— Защото ми е приятел…
— Защото възнамеряваше да те отвлече, да ти се наслади, да те изнасили, ако не се хвърлиш доброволно в обятията му, и да се погрижи заедно с Авил да се озовеш под властта на крал Жан. Е, не е чак толкова ужасно!
— Ейдриън, престани! Съдиш без доказателства…
— За глупак ли ме смяташ?
— Може би ме е обичал и желал! Не трябва да го съдиш така сурово…
— Върви по дяволите! — изрева така яростно той, че тя притихна. Гласът му трепереше, докато изричаше: — Миледи, здравият разум трябваше да ти пошепне, че както заради себе си, така и заради него, не биваше да го допускаш в спалнята си.
— Кажи…
— Имаш думата ми, че не съм го насякъл с меча си. Мили Боже, не настоявай повече или ще ме изкушиш да изскоча навън и да направя точно това!
Даниел замълча. Страхуваше се да не изпълни заканата си. Все пак бяха женени, а той бе хванал Симон да я натиска в семейната спалня. Всеки мъж щеше да оправдае беса му.
Маклаклън не я пускаше. А тя съзнаваше, че няма да се осмели да спомене отново името на братовчед си. Вдигна очи. Беше й трудно да диша и искаше да бъде сама, за да събере онова, което бе останало от достойнството й. Вирна брадичка.
— Ти се справи със Си… противника си. Отмъсти си и на мен. Моля те, умолявам те, сега си върви…
— Отмъстил ли съм си? Всяка младоженка прекарва подобна нощ!
— Не, сър! Знаеш добре, че ми дължиш извинение…
— Никога, миледи, няма да се извиня, че съм любил собствената си съпруга!
Тя сведе ресници.
— Ти не… не ме люби. Твоето беше бяс.
— Ето затова, Даниел, наистина съжалявам. Но стореното — сторено, а може би така стана по-добре, тъй като изобщо не бях щастлив от начина, по който бе наредила нещата.
— Аз пък не бях щастлива нито от твоите, нито от кралските изисквания!
— Аз пък съм особено щастлив, че това, което доставя удоволствие на краля, доставя удоволствие и на мен.
След тези думи ненадейно я грабна в обятията си. Даниел ахна и допря длани до гърдите му, докато той я отнасяше към леглото. Сложи я да легне и тя видя познатите пламъчета в златните очи.
— Ейдриън, моля те… Това е… агония.
— Не, миледи, вече няма да бъде така. Не прави опити да ме разубедиш. Сега, Даниел, ще те любя нежно и внимателно, страстно и съвършено. — Сръчно разкъса онова, което бе останало от копринената нощница, и тя усети хладен полъх по тялото си. Изви глава на една страна. Искаше й се да се свие на топка с гръб към мъжа, който се бе подпрял на лакът. — Лежи мирно!
— Аз… не мога…
— Ах, Даниел! Ти, която не се предаваш! Да не би да ме молиш за милост сега?
„Да!“ Но Маклаклън явно само я дразнеше и се шегуваше. Тази нощ нямаше да я пусне. Беше убедена. Затова отметна назад глава. И срещна погледа му.
— Никога! Върви по дяволите!
Младият мъж се усмихна. Обхвана с длан бузата й, устните му отново намериха нейните. Реши да не позволи тази целувка. И да не се поддаде на изискванията му.
Но тази целувка не изискваше. Устните му я докоснаха леко като перце, почти не усети езика му. Вече се бореше да си поеме въздух, а сърцето й биеше гневно. Едва тогава устата му се сля с нейната, а езикът му продължи да я милва.