Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Видях един човек, който се нахвърли върху брат ми, накара го да вземе шпагата си и го рани лошо.

— Бедният виконт! — каза кралят, гледайки графинята, за да прецени точния размер на болката й и по него да нагласи своята собствена. В очите на графинята той видя, че тя съвсем не се шегува. — И ранен — добави той разнежен.

— Но защо се сбиха? — попита лейтенантът от полицията, като се опитваше да хване истината въпреки увъртанията, които тя правеше, за да му се изплъзне.

— За най-малкото, господине — оспорваха на виконта пощенските коне. Той бързаше да ме доведе при сестра ми, на която бях обещала да се върна тази сутрин.

— А! Но това прилича на отмъщение — каза кралят, — нали, Сартин?

— Така ми се струва, сир — отговори лейтенантът от полицията, — ще събера сведения. Името на нападателя, ако обичате, госпожо. Какъв е? Положението му?

— Положението му! Беше от офицерите на дофината, мисля. Що се отнася до името му — казва се Баверне… Фаверне… Таверне. Да точно така — Таверне.

— Госпожо, утре той ще бъде в Бастилията.

— О, не! — рече графинята, която досега бе мълчала дипломатично. — О, не.

— Как така — о, не? — попита кралят. — И защо, моля ви, да не го хвърлим в затвора? Знаеш, че не мога да понасям военните.

— А аз, сир — повтори със същата увереност графинята, — аз ви казвам, че нищо няма да сторят на човека, ранил господин Дю Бари.

— А! Ето това, графиньо — каза Луи XV, — е необяснимо. Обяснете ми, моля ви.

— Е, добре! Аз знам откъде идва ударът и ще ви го кажа, но то няма да бъде нищо ново за вас, съвсем сигурна съм.

— Графиньо, графиньо — каза Луи XV, който се опитваше да възвърне достойнството си, — знаете ли, че вие твърдите, че кралят лъже?

— Сир, сигурно съм малко неспокойна, вярно е. Но ако си мислите, че аз ще оставя господин Дьо Шоазьол спокойно да убие брат ми…

— Ето, ето, че става дума за господин Шоазьол! — каза кралят с глас, който като че не очакваше това име, въпреки че от десет минути той се страхуваше да не се вмъкне в разговора.

— А! Проклятие! Ако вие отказвате да съзрете, че това име носи най-големият ми неприятел, аз го съзирам съвсем ясно, защото той не се грижи да скрие омразата си към мен по никакъв начин.

— Едно е да мразиш хората, друго е да убиваш, мила графиньо!

— За Дьо Шоазьол двете неща са свързани.

— А! Скъпа приятелко, ето, че отново се сблъскваме със законите на държавата.

— Боже мой! Боже мой! Кажете сега това не е ли проклятие, господин Дьо Сартин?

— Съвсем не, ако това, което си мислите…

— Мисля, че не ме защитавате. И още нещо — сигурна съм, че ме изоставяте! — извика ядосано графинята.

— О! Не се гневете, графиньо — каза Луи XV. — Не само че няма да ви изоставим, но и ще ви пазим, и то толкова добре, че постъпката на нападателя на Жан ще му струва скъпо.

— Да, ще унищожим средството и ще притиснем ръката.

— Не е ли справедливо да се занимаем с този, който го е извършил, с този господин Дьо Таверне?

— Без съмнение справедливо. Това, което правите за мен, ще го направите и за първия срещнат търговец на улица „Сен Оноре“, когото някой войник би набил за удоволствие.