Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Мога ли да остана? — попита херцогът, сякаш това бе съкровената мечта на целия му живот.
— Попитайте краля, той тук е господарят, господин херцог.
Херцогът се обърна към краля с умолително изражение.
— Останете, останете, херцог.
В този момент пратеникът отвори вратата.
— А! — каза кралят с лек облак на отегчение на лицето си. — Това вече господин Дьо Шоазьол ли е?
— Не, сир! — отговори пратеникът — дофинът е. Иска да говори с Ваше величество.
Графинята подскочи от радост, защото помисли, че дофинът идваше към нея, но Шон, която бе помислила за всичко, смръщи вежди.
После изведнъж, като разбра, че аудиенцията, поискана от дофина, ще го избави поне за кратко време от господин Дьо Шоазьол, кралят реши.
— Отивам — каза той, — отивам. Довиждане, графиньо. Вижте колко съм нещастен, вижте как ме разпъват.
— Ваше величество си тръгва — извика графинята, — в момент, в който пристига господин Дьо Шоазьол?
— Какво искате! Най-големият роб е кралят. Ах, ако господа философите знаеха какво значи да си крал и особено крал на Франция!
— Но, сир, останете!
— О! Не мога да карам дофина да чака. Вече казват, че обичам само дъщерите си.
— Но в края на краищата какво ще кажа на господин Дьо Шоазьол?
— Е, да дойде при мен, графиньо.
И за да прекъсне всякаква забележка, кралят целуна треперещата от яд ръка на графинята и изчезна, тичайки както всеки път, когато се страхуваше да не загуби спечелената с изчакванията и лукавството му битка.
Вратата вече се бе затворила след него и той, като преминаваше през преддверието, каза:
— Влизайте, господа, влизайте, графинята ви очаква. Само че ще я заварите малко натъжена от случката с бедния Жан.
Придворните се спогледаха учудено. Те не знаеха какво се е случило с виконта. Много от тях се надяваха да е мъртъв. Всички си придадоха тъжен вид. Най-веселите станаха най-тъжни и влязоха.
25.
Залата на часовниците
В една просторна зала на Версайския дворец, която наричаха Залата на часовниците, се разхождаше млад човек с приятно лице, нежни очи, с походка, в която липсваше благородство, отпуснати ръце и наведена глава. Изглеждаше на шестнадесет-седемнадесет години. Всъщност Луи-Огюст, херцог Дьо Бери, дофин на Франция, провъзгласен по-късно за Луи XVI, се отличаваше с бурбонски нос, по-дълъг и по-орлов от този на неговия род; неговото чело, леко снижено, бе още по-полегато от това на Луи XV, а двойната брадичка на неговия дядо бе толкова изпъкнала сега, че изпълваше почти една трета от лицето му.
Сега дофинът крачеше в смълчаната Зала на часовниците, където преди осем години Луи XV беше връчил на госпожа Дьо Помпадур заповедта на Парламента за изгонване на йезуитите от кралството. Обхождайки я, дофинът мечтаеше.
Луи скоро се спря пред един голям часовник, разположен в дъното на залата, на същото място, където е и днес, който с помощта на изкусна комбинация от механизми показваше дните, месеците, годините, лунните фази, разположението на планетите — всичко, което интересува още по-изумителната машина, наречена човек, в дългия му път от живота към смъртта. Той гледаше като познавач този часовник, който винаги бе предизвиквал възхищение у него, навеждаше се, въртеше се около него, за да изследва зъбците на миниатюрните зъбни колелца, които като фини иглички задвижваха още по-фин организъм; после, разгледал часовника от тази страна, той се зае да гледа отпред препускането на бързата стрелка, плъзгаща се по секундите, приличаща на водните паяци, които тичат по повърхността на блатата и фонтаните, без дори да набраздят водната прозрачност, която раздвижват постоянно.
Изведнъж стрелката, която младият дофин наблюдаваше, спря. В същия момент като че ли от ръката на вълшебник медните колелца прекъснаха тежкото си въртене, стоманените оси се заковаха в рубинените си отвори и тишината обхвана тази машина, в която иначе властваха шумът и движението. Нямаше вече поклащания, движение на махалото, трептене на звука, бяг на стрелките и колелцата.
Машината спря и часовникът беше мъртъв.
При вида на тази внезапна смърт и този мълниеносен удар дофинът забрави защо беше дошъл и от колко време чакаше. Най-напред отвори кристалната вратичка, зад която се спотайваше геният, и надникна във вътрешността на часовника, за да види по-отблизо. Но огромното махало затрудняваше неговите движения. Тогава той плъзна внимателно деликатните си и сръчни пръсти през медния отвор и откачи махалото. Работата завладяваше дофина и той продължи да наблюдава сложната машина, като се стремеше да достигне до най-потайните и най-скритите кътчета на часовника. После изведнъж нададе радостен вик, защото току-що беше открил, че един притягащ винт на спиралата е изхвърлил една пластинка и е спрял двигателното колело. После със зъбното колело в лявата ръка и с ножчето в дясната той пъхна отново главата си. Беше напълно отдаден на усърдието си и потънал в съзерцание на механизма, когато вратата се отвори и един глас извика: „Кралят!“ Но Луи не чу нищо друго освен мелодичното тиктакане, родено изпод ръката му, сякаш бе опитен лекар, който, връщайки живота, се вслушва в биенето на сърцето. Кралят се приближи усмихнат и потупа по рамото своя внук: