Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Сир — отговори госпожа Дю Бари, — както и вижда Ваше величество, този фонтан е от Китай. Водите, които излизат от кранчето, което е отзад, карат порцелановите птички да пеят и стъклените рибки да плуват.

— Красиво е, графиньо.

В този момент мина негърче, облечено по онзи фантастичен и своеобразен начин, както са били облечени в тази епоха такива като Оросман и Отело. Носеше малък тюрбан с пера над ухото, жакет от златен брокат, което даваше възможност да се виждат абаносовите му ръце, широки панталони от бял сатен, които стигаха до коленете му, шарен колан, който свързваше панталоните с бродирана жилетка. На него бе закачена кама, блестяща от скъпоценни камъни.

— Чумата да го вземе — извика кралят, — колко прекрасен е днес Замор.

Момчето спря любезно пред едно огледало.

— Сир, той иска да помоли за една услуга Ваше величество.

— Госпожо — отвърна Луи XV, усмихвайки се колкото се може по-мило, — Замор ми изглежда доста амбициозен.

Господин Дьо Сартин се наведе, усмихвайки се и същевременно хапейки устни.

— О, вие сте очарователен, сир! — извика графинята. После се наведе над ухото му и каза съвсем тихо:

— Франция, обожавам те.

Луи се усмихна на свой ред.

— Е, добре! — каза той. — Какво желаете за Замор?

— Сир, познавате ли жилището ми в Люсиен?

— Всъщност само съм чувал да се говори за него.

— Ще превърнем Люсиен в кралски замък и ще изпратим Замор там като управител.

— Това ще бъде пародия, графиньо.

— Знаете, че го обожавам, сир. Замор, коленичете и благодарете на Негово величество.

— За какво? — попита Луи XV.

Негърът коленичи.

— За това, че носеше края на роклята ми и вбесяваше обичайните лицемерни обитатели на двора.

— Наистина — каза Луи XV, — той е грозноват.

— Станете, Замор — рече графинята, — вие сте назначен.

— Но наистина, госпожо…

— Аз ще изпратя писмата, документите, провизиите — това е моя работа. Ваша работа е, сир, да дойдете в Люсиен, без това да нарушава вече етикета. От днес, кралю мой, имате един замък в повече.

— Знаете ли средство да й се откаже нещо, Сартин?

— И да има, още не е открито.

— И ако го открият, сир, мога да ви уверя в едно — господин Дьо Сартин ще направи това красиво откритие.

— Как така, госпожо? — попита лейтенантът от полицията, целият треперещ.

— Представете си, сир, от три месеца моля господин Дьо Сартин за една услуга и все още е напразно.

— Госпожо — извика господин Дьо Сартин, — наистина ме безпокоите.

— Какво искате от него?

— Да намери един магьосник.

Господин Дьо Сартин си отдъхна.

— Значи този магьосник ви е предсказал нещастие, което не ви е сполетяло?

— Не, напротив, сир, той ми предсказа щастие и предсказанието се изпълни.

— Разкажете ми, графиньо — каза Луи XV, като се отпусна в едно кресло. Тонът му бе като на човек, който не знае дали ще се забавлява, или ще скучае, но който поема рискове.

— Започвам. Имало едно време…

— Започва като вълшебна приказка.

— Вие сте златар, господин Жос78. Значи, имало едно време едно бедно момиче, което нямало нито пажове, нито кола, нито негър, нито папагал, нито шут.