Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита го той.

— Но, сир! Ваше величество вижда, че се забавлявах, докато ви очаквах.

— Да унищожаваш часовника ми. Хубаво занимание!

— Напротив, сир, аз го поправям. Главното колело не работеше, спряно от този винт, който Ваше величество вижда там. Аз затегнах винта и часовникът сега работи.

— Така да бъде, но остави засега твоята механика. Искал си да говориш с мен?

— Вярно е, сир — наведе очи дофинът.

— Е, добре, какво искаш от мен? Отговори. Ако нямаш нищо да ми кажеш, аз заминавам за Марли. От пари ли имаш нужда? — попита живо Луи XV. — Ако е така, почакай.

— О, не сир — отговори младият Луи. — Имам още хиляда екю от месечната ми издръжка.

— Какъв пестелив човек! — провикна се Луи. — Наистина аз мисля, че Бог му е дал всички добродетели, които аз не притежавам.

Младият човек направи усилие над себе си.

— Сир — каза той, — далече ли е още госпожа дофината?

— Вчера ни прочетоха бюлетина на пътуването. Тя трябваше да мине този понеделник през Нанси и сега трябва да е приблизително на четиридесет-петдесет левги от Париж.

— Сир, Ваше величество не смята ли — продължи дофинът, — че госпожа дофината се придвижва твърде бавно?

— О, не! — каза Луи XV. — Напротив, мисля, че се движи много бързо за една жена и предвид всички тези празници и приеми, които тя устройва, изминава поне десет левги на ден. И всеки ден едно и също.

Крал Луи XV се учудваше все повече и повече при откритието на това нетърпение, за което не беше подозирал изобщо.

— Я, я виж ти — каза той с насмешлива усмивка. — Значи ти бързаш, а?

Дофинът се изчерви още по-силно.

— Уверявам ви, сир — каза той, — че не е тази причината, която Ваше величество предполага.

— Толкова по-зле. Бих искал причината да е тази! Какъв дявол! Ти си на шестнадесет години, а казват, че принцесата е красива. Е, добре, бъди спокоен, твоята дофина ще пристигне.

— Сир, не би ли могло да бъдат съкратени тези церемонии по пътя, — продължи дофинът.

— Невъзможно. Тя вече е прекосила, без да спре, два или три града, в които трябваше да направи престой.

— Мисля, сир, че я обслужват зле.

— Хайде, де! Изпратих тридесет хиляди коня по пътя, тридесет карети, шестдесет коли за багаж и не знам колко по-малки коли. Ако се подредяха тези малки коли, колите за багаж, каретите и конете в един ред, щеше да има колона от Париж до Страсбург. Как тогава можеш да смяташ, че с всички тези средства обслужването е лошо?

— Признавам, сир, че нещата са по кралски и така, както умее да ги прави Ваше величество. Но Ваше величество наистина ли е издал заповед тези коне, тези карети, с една дума, всичко това да бъде специално в услуга на госпожа дофината и на нейната свита?

Кралят погледна Луи за трети път. Бегло подозрение стегна сърцето му и едва доловим спомен започна да просветва в съзнанието му, а заедно с това и една смущаваща съпоставка между онова, което казваше дофинът, и неприятното нещо, което току-що беше забравил, му премина през главата.

— Що за въпрос! — каза кралят. — Разбира се, че всичко това е за госпожа дофината, и ето защо та казвам, че тя ще пристигне твърде скоро. Но защо ме гледаш така? Да не би случайно да се забавляваш, като изучаваш чертите на лицето ми, както правиш с пружината на твоите часовници?

Дофинът, който отваряше уста, за да отговори, внезапно замълча при тази забележка.

— Е, добре — каза живо кралят, — струва ми се, че си доволен… Дофината пристига, обслужването й е чудесно, богат си като Крез със спестяванията в касичката си, нещата са наред. А сега, когато нищо повече не те тревожи, направи ми удоволствието да сглобиш часовника ми.

Дофинът не помръдна.

— Знаеш ли — каза Луи XV през смях, — имам намерението да ти предоставя службата на първи часовникар в двореца, с добра заплата, разбира се.

Дофинът наведе глава и засрамен от погледа на краля, взе от креслото ножчето и колелцето. А през това време Луи XV бавно се приближаваше към вратата. „Какво, по дяволите, искаше да каже той с това, че обслужването е лошо? — мислеше кралят. — Хайде, хайде, ето още една сцена, от която ловко избягах. Но той е недоволен.“