Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Изясняването на инцидента отне известно време. Разбира се, не можаха да открият лепенката, а и нямаше начин да се разбере със сигурност дали изобщо мишената е бил Хари.
— Може да е част от някой дворцов заговор — рече му капитанът. — Просто са чакали следващия минувач с мирисохарактеристика като вашата.
— И изобщо да не съм бил аз мишената?
— Би могло да бъде и така. На онова нещо му трябваха две-три допълнителни секунди, докато реши трябвате ли му или не.
— И реши, че му трябвам.
— Телесната миризма, миризмите на кожата — те не са точни, сър.
— Трябва да започна да си слагам парфюм.
Капитанът се усмихна.
— Това не би спряло умно нещичко като това.
Нахлуха и други специалисти по защитата и се изприказваха сума ти приказки. Хари настоя да се върне и да види пострадалия войник. Него вече го нямаше — беше в спешното, казаха, че щял да си изгуби ръката. Не, съжаляват, но Хари не може да го види. Нали разбирате, съображения за сигурност.
Последствията бързо доскучаха на Хари. Беше дошъл по-рано, за да се поразходи из градината и макар да съзнаваше, че се държи ирационално, съжалението, дето е пропуснал разходката, го потискаше повече от покушението над живота му.
След дълга и замряла пауза Хари отхвърли инцидента. Представи си оператор за изместване, леденосиня векторна рамка. Вслуша се в ръмжащия, нажежен до червено гневен възел и го избута от ума си. После, щеше да се разправя с това после.
Прекъсна безкрайните приказки и нареди войниците да го последват. Чуха се протестни викове, разбира се, но той не им обърна внимание. След това тръгна полека през градината, като се наслаждаваше на чистия въздух. Вдъхна нетърпеливо. Ослепителната скорост на атаката беше изтрила важността на това пред него. Засега.
Кулите на двореца стърчаха като паяжина на гигантски паяк. Между стволовете им се виеха ефирни пътеки. Кулите бяха обвити в сребриста мъгла и трепкаха, пулсираха в тих, постоянен ритъм като огромно невиждано сърце.
Докато минаваше през един цветозаж, някакво втурване нагоре привлече вниманието му. От огромния императорски птичарник се надигаха хиляди птици на ята и трептяха във вертикалните течения. Изписваха изящни подвижни фигури, които прозираха и се вълнуваха — огромен ефирен танц.
И все пак те бяха създадени преди хилядолетия чрез биоинженерство на генома. Оформяха течения и вълни като облаци или дори въздушни планини и пируваха с талазите комари, пускани отдолу от градинарите. Но един страничен повей можеше да разпръсне всичките им живописни скулптури, да ги разтури.
Също като Империята, мина му през ума. Прекрасна в реда си, стабилна вече петнайсет хилядолетия — и все пак рухваше. Пропукваше се като бавноподвижен под при катастрофа. Или в спазми като бунтовете в Джунин.
Защо? Дори и сред тази императорска хубост умът му на матист се връщаше към проблема.
На влизане в двореца мина покрай делегация от деца, тръгнали на аудиенция с някоя по-маловажна императорска фигура. Преряза го внезапна болка по осиновения му син Райх. Двамата с Дорс бяха решили тайно да изпратят момчето обратно в училището, след като счупиха крака на Юго.
— Да ги лишим от мишени — бе казала Дорс.
Сред заслугокрацията само онези възрастни, които притежаваха преданост, стабилност и талант, можеха да имат деца. Аристократите и простите граждани можеха да плодят дечурлига на поразия.
Родителите бяха като хората на изкуството — особени хора с особени дарби, на които се оказваха почит и се даваха привилегии, оставени на свобода да създават щастливи и кадърни хора. Това беше благородна професия — и добре платена. Хари бе заслужил честта да го одобрят.
В непосредствен контраст край него минаха трима придворни със странна форма.
По биотехнологичен начин хората можеха да превръщат децата си в остри кули, в подобни на цветя дребосъчета джуджета, в зелени великани или розови пигмеи. Изпращаха ги от цялата Галактика за забавление на кралския двор, където новостите винаги бяха на мода.
Но модите твърде рядко изтрайваха дълго. Имаше си норми за всеки вид. И разпъването на тези норми беше дълбоко вкоренено. Хари трябваше да признае, че никога нямаше да минава за изтънчен човек, защото намираше подобни хора за отблъскващи.
Някой бе оформил приемната зала така, че да прилича на всичко друго, но не и на зала, в която се приемат хора. Приличаше на буцеста ниша в стопено стъкло, цялата пронизана от лъскави пръти от керамостомана. На свой ред тези пръти преминаваха в гладки буци, които — тъй като в залата нямаше друго — вероятно бяха замислени да изпълняват функциите на маси и столове.