Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че е така. А нима не е?
— Така е.
За първи път през тези две години той почувства, че се е скрил зад някаква защитна мембрана, тънка като черупка на яйце, и че за Джоан бе нужно само да повиши малко глас, за да я разтрогни на парчета. Но тя не го направи — дали от незнание за това колко тънка бе материята, или защото самата тя се бе сгушила от другата й страна, точно както — от другата страна на онази врата на банята — се бе приближавала към сватбения миг със същите темпове, с които и той, а и със същите непрекъснато, отдалечаващи ги един от друг импулси.
— Не можах да разбера — каза тя, — дали трябва и двамата да подпишем един и същи документ, или всеки от нас подписва отделен, или как? И кой от всичките? Моят адвокат продължава да ми изпраща по три екземпляра от всичко, а някои от тях дори са на сини листа. Те ли са важните, или това са неважните, крито мога да задържа за себе си?
Откровено казано, техните адвокати — така изкусни в обичайния за тях свят на взаимни обвинения, на действия и противодействия — изглеждаха наистина обезпокоени от клаузата „без конкретен мотив“. Сутринта, точно преди развода, Ричард бе посрещнат от своя на стъпалата на Съда, където му бе обяснено, че има вероятност, като тъжител, да поискат от него да конкретизира какво точно в техния съвместен живот го е принудило да прибегне до безвъзвратното анулиране на брака им.
— Но нали това е смисълът на тълкуванието „без конкретен мотив“ бе се намесила Джоан, — че няма да е нужно да се дават никакви обяснения.
Тя бе изкачила стъпалата на съда редом до Ричард. Всъщност, двамата бяха дошли с една и съща кола, понеже едно от децата им бе взело „Волво“-то й.
Процедурата бе определена за ранните часове на деня. Отивайки да я вземе в седем и петнайсет, той я бе намерил застанала боса в озеленения кръг пред къщата, покрай който се виеше пътеката за колите, потънала го глезените в мъгла и роса, в ръката си държеше своите обувки с висок ток. Картината го накара да се разсмее. Отваряйки вратата на колата, той каза:
— Значи, все пак на острова имаше елени!
Тя бе прекалено заета с мислите си, за да направи някаква асоциация с неговите думи. Вместо това, само го попита:
— Мислиш ли, че съдията ще има нещо против, ако съм без дамски чорапи?
— Дръж краката си скрити зад бюрото му — отвърна й той. Ричард чувстваше леко треперене и световъртеж. Почти не бе спал, въпреки че рамото му — ей така, за разнообразие — не го бе боляло. Тя влезе в колата, носейки обувките в ръка, вкарвайки заедно със себе си и влажния мирис на утрото. Винаги досега тя бе от ранобудните, а той — от поспаливите. — Благодаря ти за това, което направи — рече Джоан, когато тръгнаха, а след малко добави. — Нали така се постъпва?
— Удоволствието е изцяло мое — отвърна й Ричард. Докато караха към Съда, говорейки за техните коли, за техните деца, Ричард се зачуди колко свежа бе Джоан. Бе се настанила в периферията на погледа му като палаво перце върху ревера. Гласът й гъделичкаше ушите му с нейната така добре позната интонация и натъртване, подобно на симфонична музика на оркестър, настройваща ни за мечтание. Той не я винеше повече за нищо: и точно това бе причината за нейната свежест. През всичките онези години той я бе обвинявал за какво ли не — за задръстването на централния площад, за убийствения шум на пощенското корабче, за несъответствието във височините на леглата им. Но вече не: бе я освободил от бремето на всемогъщието. Бе я дарил със свобода, бе я освободил от грешките. За него тя бе каквото Гретел за Хензел — едно невръстно създание, крачещо по пътеката редом до него, докато птиците зад тях изяждаха хлебните им трохички.
Адвокатът на Ричард изгледа печално Джоан.
— На мен това ми е ясно, госпожо Мейпъл — каза той. — Изглежда ще трябва да разменя няколко думи с моя клиент насаме.
Адвокатите, които всеки от тях бе избрал, бяха странно различни. Този на Ричард беше едър, рошав ирландец е торбест, бежов летен костюм и издут напред търбух, по душа меланхолик и утешаващ родител. Другият, на Джоан, бе дребен, спретнат и насмешлив. Обличаше се в сака на квадрати и говореше само с едната страна на устната си като платен агитатор на конни състезания. Движейки се с бързи крачки, гледайки ехидно дори в този сънлив час на денонощието, той се появи иззад една колона в мраморния храм на правосъдието и издърпа Джоан настрани. Главата й, малко по-висока от неговата, се наклони, за да доближи ухо до него. После леко се усмихна и на бузата й се появи трапчинка. Ричард я зяпна слисан от изумление — нима бе възможно, през всичките тия години, тайната и представа за желан мъж да е точно такъв тип? Дишайки тежко, неговият собствен адвокат го заговори: