Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Нейното весело настроение я отнесе в някакви небесни пасбища и тя започна да му доверява разни истории за нея и Анди, как той се бе карал с един управител на мотел заради липсата на кърпи в една стая, взета за един следобед, как той заспиваше точно за седем минути всеки път след секс. Ричард познаваше Анди от години — един кльощав, мургав специалист по корпоративно право, самият той разведен, макар иначе да бе професионално ангажиран в най-детайлните уточнения при сливането на корпоративни гиганти. Силно привързан към църквата, прекомерно придирчив спрямо дрехите си, в много случаи той си придаваше излишна важност и вероятно по-скоро е бил привлечен от повърхностния блясък на Джоан, отколкото от палавите дяволи, витаещи в душата й.
— Моят психоаналитик мисли, че Анди е бил отъждествен с теб, но сега, след като ти си отиде, той ми се струва нелеп.
— Той не е нелеп. Той е добър, лоялен, красив, преуспяващ, играе страхотно голф, обича те.
— Искаш да кажеш, че той те брани от мен. Ами тия негови копчета! Трябва специално да отделяме по половин час за него след това, за да си закопчае всичките копчета. Ако имаше измислен четириредов костюм, той неминуемо щеше да носи такъв. И обича да мие — непрекъснато, по всяко време, мие каквото му падне.
— Стига — примоли се Ричард. — Стига си ми разказвала всичко това.
Но тя бе като замаяна сред въртящите се огледала на своите изневери, лицето й бе толкова зачервено и възбудено, че сервитьорката се усмихна съчувствено, докато сервираше кафето на Мейпълови. Лицето на Джоан бе порозовяло като божур, а очите й — бледосини като лед — бяха станали почти прозрачни. От нещата, които разказваше, в думите й той видя, че тези любовници, колкото и силно да ги обичаме, не са истински свързани с нае, нито са толкова свети, колкото реалността. Защото реалността, това сме самите ние. Ние сме създали деца. Ние сме отдали един на друг нашите млади тела. Ние сме си обещали да живеем заедно до дълбоки старини.
Джоан описа един инцидент, станал в нейната къща, до неотдавна наричана тяхната, когато неочаквано пристигнал водопроводчикът. Ричард се разсмя заедно с нея — тези вечни водопроводни проблеми бяха една стара шега, цяла нескончаема сага.
— Звънецът на задната врата иззвъня и господин Кели влетя направо вътре. Знаеш как ечи от кухнята в спалнята, когато чука по тръбите, случвало ни се е. — Тя погледна, за да види дали бе правилно изтълкувано изречението й. Ричард кимна утвърдително. Очите й заискриха. — И точно в тоя момент — наблегна тя на чукането и с жест, подобен на нежното плясване в колата, станало сякаш преди век, изчерта във въздуха с върха на пръста си едно v, сякаш бе започнала да пише „very“. Движението бе нетърпеливо, свенливо, изящно, неуверено, доверчиво — в него той видя всичките тези значения и разбра, че тя никога нямаше да престане да жестикулира вътре в него. И каквито и споразумения да заставаха между тях, каквито и предопределения да им бе начертала съдбата, дори да ги разделеше смъртта, нейните жестове щяха да продължат да съществуват, като гравирани орнаменти върху стъкло.
16. Подробности от един развод
Ричард Мейпъл се чудеше дали бе възможно смъртта да е по-страшна от това? Неговата съпруга седеше свита на кълбо върху доскоро наричаното „тяхно“ легло и ридаейки — сломена, изпаднала в дълбока депресия, непрекъснато мислеща за самоубийство, му обясняваше състоянието на разсъдъка си. Бяха живели разделени година и половина, а времето не бе постигнало нищо. По плътта й нямаше никакви белези от поражения, но тялото стенеше като една голяма неизлечима рана, молейки настойчиво „Върни се при мен“.
Тя остаряваше. Докато свеждаше глава, за да заплаче отново, се видя колко набръчкана и отпусната бе станала кожата под очите и около ъгълчетата на устните й. Това силно го разчувства, като видяна само за миг неземна красота. Несъзнателно тя бе стиснала ръце в скута си, изглеждащи неестествено бели на фона на черната пола от каша. Със своята гъвкавост от упражненията по йога, която възрастта все още не бе успяла да й отнеме, Джоан бе свила тялото си в компактна маса, подобно на скърбяща топка от човешка плът, очакваща всеки момент да бъде изстреляна от оръдие.
— Съжалявам — извини се тя. — Не искам да съм такава. Искам да бъда весела, дръзка, самоуверена, да не ми пука от нищо. Направо е смешно. Дори децата…
— Особено пък децата — подчерта той. — Всички до едно приеха нещата толкова спокойно.
— Но аз не можах, нали така? — отговори си самичка тя с малко по-оптимистичен глас, окуражена от мисълта за децата. — В определен аспект аз също приех спокойно някои работи, И все пак, просто ми се иска… просто… кожата й настръхна, сълзите й сякаш се материализираха В жива човешка плът. — Всяка сутрин се събуждам с една и съща мисъл в главата, опитвайки се да изложа пред себе си някакви причини, за да не се хвърля в реката. Нямаш представа какво е това.