Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Към декларацията бяха прикрепени и разни ужасяващи бланки относно финансовата страна на въпроса, както и молба за копие от брачното им свидетелство. Въпреки че бяха живели в Ню Йорк и Лондон, на острови и по ферми, а едно лято — дори в дървена колиба, те се бяха оженили само на няколко спирки по-надолу с метрото от мястото, където сега стоеше Ричард, четейки пощата си. Той не бе ходил в градската зала „Кеймбридж“ от онова далечно утро, в което му бе предадено свидетелството — утрото на тяхната сватба. Неговите родители го бяха докарали от един мотел в Кънетикът, където всички бяха прекарали нощта, идвайки от „Западна Вирджиния“. Бяха станали в шест, за да стигнат там навреме и през по-голямата част от пътуването той бе дремал с метнато върху главата си палто, надявайки се да си доспи. В спомените си той се виждаше като морска твар — едно безкостно същество под медузоподобната камбана на собственото си палто, непрекъснато събуждащо се безпомощно от все по-горещия въздух покрай крайбрежния път. Беше юни и беше много задушно. Когато, около обяд, стигнаха до „Кеймбридж“ и с усилие отмъкнаха телата си и кутиите с официални дрехи четири етажа по-нагоре, до апартамента на Джоан на улица „Ейвън“, се оказа, че булката се къпе. Кой друг още беше в апартамента, Ричард не можа да си спомни. Спомените му от този ден бяха откъслечни — ярки, мастилени петна върху влажна, сива попивателна хартия. Денят нямаше нито небе, нито облаци — само мъгла от бледа светлина, обгръщаща тухлите на улица „Братъл“, както и белите островърхи кули на Харвард, и масивните коли, печащи се върху асфалтовите улици. Тогава той беше на двайсет и една, Айзенхауер беше Президент, а зад вратата беше булката, викайки му, че не трябва да влиза в банята, понеже, ако я видел, това щяло да бъде лоша поличба. При нея имаше и някой друг, който само се кискаше и пляскаше с ръце. Кой ли беше? Сестра й? Майка й? Ричард се бе облегнал на вратата й чувайки как родителите му се катерят след него нагоре по стълбите — едва поемайки си въздух, но въпреки това, все още продължавайки да приказват — си бе представил Джоан така, както бе в банята, с розови пръстчета на краката, с полепнали по врата мокри кичури коса и надигащи се във водата сочни гърди, насапунисани и хлъзгави. После споменът избледняваше и следващият ярък момент представяше нея и него, един до друг, заедно в колата, сред блещукащи слънчеви зайчета, отразени от никелираните части на автомобилите, посред обедното задръстване на „Централния площад“. Тя бе облечена в лятна рокля с избелял от слънцето плат. Той се стараеше да гледа към автомобилното движение — за да сведе до минимум лошата поличба, ако случайно я мернеше преди церемонията. И все пак, без съмнение, другите младоженци не пътуваха към това важно събитие в живота им, завили главите си с палто, като криещи се от буря деца. После хванати ръка за ръка, много по-малки във въображението му от Хензел и Гретел, те се затичаха нагоре по дългото крило от стъпала към джинджифилово-кафявата арка и потъвайки в нея, изчезнаха от погледите на другите.