Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

— Едно или повече копия искате?

— Едно би трябвало да е достатъчно.

Бившата „червенокоска“ приглади хартията и няколкократно потопи античната си перодръжка в мастилницата с такава голяма суетня, като че ли не бе правила същото хиляди пъти досега, след което преписа информацията на стандартна бланка.

Какво друго бе оцеляло от онзи сватбен ден? Имаше един-два диапозитива, припомни си Ричард. Някакъв братовчед на Джоан бе подредил основните лица от сватбата на тротоара пред църквата, всички скупчени около колонката на един паркинг-метър. Самата колонка, строен сребрист представител на общинските власти, заемаше основното място сред групата със сплесканата си глава и ален език. Подобно на паркинг-метъра, и той също бе много кльощав. Ричард бе примигнал едновременно с щракването на апарата и лицето му излъчваше внушение за смъртна маска. В позата на булката с палава трапчинка, напрегната и едновременно грациозна, имаше нещо балетно — единият й крак бе изнесен напред върху горещите улични плочи. Вероятно бе й се искало да повдигне нагоре воалите на сватбената си рокля и да се понесе във вихрен танц, Четиримата родители, все още магически непреобразени в баби и дядовци, изглеждаха някак неясни на диапозитива, почти изгубили се сред мъглявата светлина, доброжелателни и скупчени един върху друг като каменната зидария на сградата, в която Ричард се бе изръсил с три долара, за да получи своето копие, или по-скоро — своето анти-брачно свидетелство.

Имаше и една друга снимка, направена от съквартиранта на Ричард в колежа, който ги бе откарал до тяхното любовно гнездо за медения им месец в китно крайморско градче на един час път на юг от Кеймбридж На верандата имаше комплект принадлежности за крокет и Ричард, застинал в една от онези вдървени пози, които бе усвоил, за да прикрива с тях притеснението си, бе взел три от топките и бе започнал да жонглира с тях. Съквартирантът му, вероятно също притеснен, бе успял да запечата върху снимката точно този момент — червената топка, увиснала завинаги във въздуха, жълтата и зелената — проблясващи в ръцете на Ричард, докато лицето му гледа съсредоточено някъде нагоре с увиснало от възторг чене.

— Имам още един проблем — сподели той с бабката-чиновничка, докато тя затваряше големия регистър и се приготвяше, да го понесе на рамо.

— От какво естество?

— Една клетвена декларация, която трябва да бъде нотариално заверена.

— Това не е към моя отдел, господине. Като слезете на първия етаж, от асансьора наляво, или — ако използвате стълбите — надясно. По стълбите е по-бързо, ако питате мен.

Той последва напътствията й и откри на долния етаж една млада, чернокожа жена зад хромирано, метално бюро, на което стърчаха нагъсто подредени снимки със златни рамки на братството, солидарността и стабилитета, на деца и родители, на сериозно гледащо шоколадено-кафяво момче в шоколадено-кафява военна униформа, на семеен смях до брега да езеро. Имаше дори и фотография на къща — обикновена, малка, селска ферма, намираща се някъде по земята, със зелена поляна отпред. Тя изчете клетвената декларация на Ричард без коментар. Самият той едва потисна желанието си да й поднесе своите извинения. Жената поиска да види шофьорската му книжка и сравни лицето му със снимката от документа. След това му подаде химикалка и удари „печата на невъзвратимостта“ до неговия подпис Червената топка остана да виси във въздуха, някъде сред кутиите е диапозитиви, които той нямаше да види никога повече, а сияйното мълчание на кокетната вила — тяхното първо любовно гнездо — в която бяха останали сами, продължи да пътува като капсула на вечната тишина, отправила се към далечните звезди. Но онова, което най-много бе опечалило Ричард, примигвайки срещу летния пек на излизане от кафявата арка, бе един застинал във времето момент от самата сватба. В своята замаяност, чувстващ се недоспал и отпаднал, онемял от възхита пред облеченото в бяло същество, тръпнещо до него пред олтара, намиращ бе на границата между реалността и приказното — като сред сипещ се пороен дъжд в мъгла, той бе забравил да запечата своя обет с целувка. Джоан го бе погледнала, усмихвайки се, изпълнена с очакване, а в отговор той също се бе усмихнал, потънал в забвение и толкоз. Моментът бе отминал и те забързано бяха излезли по пътеката между редовете, както сега той засрамено се забърза надолу по стълбище на градската зала към улицата и подлеза на метрото.