Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Докато подземният влак се носеше шеметно сред тъмнината, той се зачете в някаква статия за силите в природата. Заедно с неговата поща, същата поща, с която бе получил клетвената декларация, бе пристигнала и една диплянка с извадки от научни изследвания. Преди време, когато не живееше сам, вероятно щеше да захвърли тая глупост в някое кошче за боклук и повече нямаше да се сети за Нея, но сега той внимателно се зачете в писанията на някакъв бостънски чудак, без да пропуска нито една от изпратените му изрезки, и дори се наведе и вдигна от земята едно паднало от ръцете му, окаляно парче вестник и го заразглежда внимателно за повече информация. „По такъв начин, прочете той, още през 1935 година е било известно, че природния свят се управлява от четири вида сили: в хронологичен ред, според големината им, те са гравитационни, слаби, електромагнитни и силни“. Четейки, Ричард установи, че симпатизира на слабите сили. Самият той се идентифицираше с тях. Гравитацията, макар и незначителна на микроскопично ниво, започва да доминира при обекти с размери от сто километра нагоре, като например голям астероид. Тя привлича една към друга луната, земята, слънчевата система, звездите, звездните струпвания в галактиките, както и самите галактики. За Ричард всичко; това изглеждаше като че ли някой слаб, малодушен отбор, победен още със започването на играта, изведнъж се бе домогнал до победата в последната, макрокосмическа четвъртина. Вътрешно той се ободри. Влакът спря на спирка „Кендъл“ и Ричард си припомни как няколко дни след сватбата им, той и Джоан бяха хванали влака в северна посока, през Ню Хампшир, тръгнали на път към една лятна, сезонна работа, за която предварително се бяха договорили. Влакът, чиято линия бе отдавна закрита, се бе отправил по пътя си, лъкатушейки покрай пълноводни реки — замърсявани от дъскорезници, и вечнозелени планини — прорязвани от ръждясали ски лифтове. Седалките бяха тапицирани с виолетов плюш, а влакът непрекъснато се полюшваше. Ръцете й — бледи на фона на плюша — все пак бяха поизгорели на слънцето и имаха лек розов оттенък. Незнаещи как точно трябва да се прекара един меден месец, но уверени, че трябва да се запасят със спомени, които да продължават да ги топлят чак докато смъртта ги раздели, те бяха играли крокет голи сред малкия двор, заобиколен отвсякъде с високи дървета и сякаш приличащ на око От трева, взиращо се някъде горе в небето. Тя успяваше да го бие всяка игра, „Слабата сила, прочете Ричард, видимо не въздейства на структурата на ядрото, преди да се е получило разпадането му. Тя е нещо подобно на пукнатина в камбана от закален метал, която не оказва никакъв ефект от звъна на камбаната, докато точно тази пукнатина, в крайна сметка, не доведе до разпадането на камбаната на хиляди малки отломки.“