Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Както винаги, тя бе права — наистина нямаше представа. Докато я виждаше във въображението си как се хвърля в реката, не можа да си представи нищо конкретно, освен колко студена би била водата и колко тежка щеше да стане черната й пола от каша. Тя беше силен, умел плувец, пък и реката въобще не бе дълбока.
— А ти знаеш ли как се чувствах аз, лежейки до теб през всичките тия години и чакайки да се случи нещо? — попита той.
— Знам, знам, казвал си ми го хиляди пъти, макар че според мен, понякога нещата изглеждаха много хубави. Само че сега не искам да споря за това. Аз не се оплаквам от фактите, просто… просто…
— Просто искаш да умреш — довърши мисълта й той вместо нея.
Тя кимна и отново се разрида.
— И тогава си представям колко обидно би било това за всички… за децата.
Изучавайки я, възхищавайки се на нейната компактна, симетрична поза, на Ричард му се прииска да умре заедно с нея. Усещаше, че тя се бе сбила в основата на една плътна, сива стена, а тази стена бе вътре в него. Искаше му се да не е обвързан с всичко това — със здравето и живота, който водеше, откакто я бе напуснал, с тази суета и мизерните му усилия да бъде щастлив. Неговото щастие и здраве изглеждаха незначителни в сравнение със святата мъка, която бяха причинили. И все пак, обратен път нямаше — можеше единствено мълчаливо да върви напред, като войник — в името на недостойна кауза, самовнушавайки си измамно верую, което да му дава сили да се движи.
— Ти беше депресирана още когато живееше с мен — каза той на Джоан. Това бе девиза на веруюто.
— Знам, знам. Аз не те Виня. Не те карам да правиш нищо, просто…
— Просто, какво? — попита Ричард и премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Вече го боляха и двата. Той погледна часовника си. Трябваше да ходи на среща.
— Разбери ме, моля те.
— Ако се опитам отново да те разбера, ще се парализирам напълно — призна той. — И как, въобще, бих могъл да ти помогна, ако, все пак, реша да се върна?
— То не би помогнало. Не те моля да го правиш.
Ричард не й повярва. Но вероятността това да е истина, накара сърцето му да подскочи — алчно и несдържано, като риба, погълнала парченце падаща храна в аквариум. Парченцето храна загорча.
— И все пак, какво ме молиш, скъпа? — В следващия миг съжали, че я бе нарекъл „скъпа“: Опита се да слее и подреди в единно цяло всички свои предателства, но те продължаваха да се множат и разклоняват.
— Да се опиташ да разбереш що за усещане е това.
— Ако можех по-добре да разбера какво изпитваш, вероятно нямаше да стигнем до това положение — призна той. — Само че, нещата са точно такива. Сега трябва да тръгвам. По този начин ти просто измъчваш всички, а себе си — най-много. Ти си здрава, имаш деца, пари, къщата, приятели. Имаш всичко, освен мен. Затова пък, вместо мен разполагаш със свобода и достойнство, които не си имала преди. Кажи ми, какво не правя както трябва — примоли се той.
Тя се разсмя с пресипнал глас. На Ричард му се стори, че позата й много наподобяваше на мътене — стоеше неподвижно като квачка.
Той вече закъсняваше, Джоан знаеше. Трябваше да се размърда, да направи нещо.
— Имаш още толкова много живот пред себе си — подхвана пипнешком той. — Грехота е да говориш за смърт. Защо трябва да продължава всичко това? Мразя го. Чувствам как залепвам за тая атмосфера и все повече се сковавам. Аз идвам тук, за да виждам децата не за да ти позволявам да ми натрапваш своето чувство за вина.
Най-сетне тя погледна към него.
— И ти се чувстваш толкова виновен, колкото… — и двамата зачакаха мълчаливо в очакване на сравнението. — … дървено легло — довърши тя, споменавайки първото нещо, попаднало пред погледа й, и двамата несъзнателно се разсмяха.
17. Обичай ме…
Те винаги бяха имали късмет на щастлива двойка и сега, когато най-сетне решиха да се разделят, се оказаха отново с късмет. Пуританското общество, в което живееха, бе приело документите им — с уточнението „без конкретен мотив“ — в своето пращящо по шевовете, претоварено с работа, бракоразводно съдопроизводство. Според неговите изисквания трябваше да бъде попълнена една обща клетвена декларация, чиято основна консистенция гласеше следното: „… в този ден Ричард Ф. и Джоан Р. Мейпъл официално потвърдиха, под заплаха от наказание за лъжесвидетелстване, че бракът им се счита за безвъзвратно анулиран“. Четейки копието от документа в апартамента си в Бостън, пред погледа на Ричард изплува картина, в която той и Джоан се появяваха на парти, хванати ръка за ръка, докато един облечен в ливрея лакей гръмко извиква техните имена, и отвсякъде по тях се посипват конфети, а из стаята гръмват тапи от шампанско. През дългите години на техния съвместен живот, двамата бяха ходили заедно на много партита, и винаги в душите им се бе таяло едно трепетно вълнение, една — макар и слаба — надежда, че ще се случи нещо щастливо.