Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Но въпреки всичко, нито коктейлите, нито морските ястия, нито виното, не успяха да разсеят неговата предпазливост. По едно време той се чу да казва на така познатото и странно лице насреща му:
— Знаеш ли, тя е прекрасна и ме обича. — Почувства се, притеснен, подобно на син, внезапно разбрал, че майка му, макар и слушаща го учтиво, проявява пълно безразличие към описаните вълнуващи моменти от спортно състезание. — Само че тя не доизрича всичко, което мисли, а иска на нея всичко да й бъде казано. Чувстваш се така, сякаш отново си се върнал във втори клас. А най-лошото в цялата тая история е, че въпреки всичките тия обяснения, въпреки страхотния секс, тя все още не е истински моя, така както си ти. — Гласът му секна изведнъж. Бе отишъл прекалено далеч.
Джоан постави лявата си ръка, на която все още се Виждаше годежния й пръстен, върху покривката на масата с чувствен, спокоен жест.
— Ще бъде — обеща тя. — Просто въпрос на време.
Старият шаблон бе все още единствения видим за света наоколо. Сервитьорката, учила децата им в неделно училище, ги поздрави като че ли бракът им бе недокоснат. В този ресторант вечеряха три-четири пъти в годината, и сега се бяха вместили в предишния си график. Познаваха и предприемача, който бе построил това допълнително крило — в абсурден античен стил — а след това, банкрутирайки, изпаднал в немилост, бе напуснал града с непонятно за никого ведро настроение. Спомените му се зареяха из гредите на тавана. Една друга двойка, по-възрастна от Мейпълови — преди години съпругът бе работил заедно с Ричард в един градски комитет — се приближи до тяхното сепаре, весела и усмихната, в онзи типично задължителен американски стил. Дали те разбираха? Макар че това едва ли имаше особено значение за една нация със модерни отношения. Мейпълови поеха веселият приповдигнат тон, но се отпуснаха едва, след като по-възрастната двойка си отиде. Джоан се загледа в техните гърбове.
— Чудя се — попита тя, сякаш себе си, — какво толкова в повече имат те, което ние не сме го притежавали?
— Може би са имали по-малко и затова не са очаквали чак толкова много — отвърна Ричард.
— Така е прекалено лесно — На неговите завоалирани комплименти тя реагираше провокиращо. „Моля те, продължавай да ме провокираш“.
— Как според теб го понасят децата? Джон ми се струва затворен… — замислено каза Ричард.
— Така е. Престани да се занимаваш с него.
— Просто не бих искал той да приема, че на всяка цена сега трябва да бъде твоя малък съпруг. Тази къща Вече изглежда огромна.
— И това ми го казваш ти!
— Съжалявам. — Той наистина съжаляваше. Постави ръцете си, с дланите нагоре, върху масата.
— Боже, не е ли изумително? — зачуди се Джоан. — Цяла бутилка вино вече не е достатъчна за двама души.
— Да поръчам ли още една? — Той бе слисан — тайно се сети за прахосничеството.
Тя усети мисълта му и каза:
— Не. Просто ми отсипи половината от твоята чаша:
— Вземи я цялата — и той я преля в нейната.
— Значи вашият секс е наистина страхотен? — каза тя.
Този път той се почувства много притеснен от забележката и се уплаши, че тя може да породи неприятни тенденции. Както в отношенията му с Рут съществуваше някаква етикеция между зрели хора, така и спрямо Джоан той трябваше да поддържа чисти отношенията между разделени съпрузи.
— Обикновено става така между хора, които не са женени — отвърна й той.
— „О, т’ва действително ли е така, бели човече?“ — С допиването на останалата — неговата част от виното, Джоан започна да заваля думите със закачлива палавост. Тя се приведе напред върху масата, колкото й бе възможно. — Трябва да ми обещаеш — към „обещаеш“ прикачи и съответния жест, — да не казваш това никога, на никого, дори и на Рут.
— Може би не трябва да ми го казваш. Всъщност, по-добре недей. — Най-сетне той разбра защо тя се бе държала така лаконично досега. През цялото време й се е искало да говори за нейния любовник, да го „притиска“ до тялото си като бебе. Канеше се да го предаде. — Моля те, недей — настоя Ричард.
— Не бъди такъв саможив глупак. Ти си единствената личност, на която мога да кажа, а и то съвсем не е важно.
— Така каза и когато си легнахме в моя апартамент.
— Тя имаше ли нещо против?
— Невероятно.
Джоан се разсмя, а Ричард остана поразен — за хиляден път — от съвършените й зъби, равни, закръглени и бели, показали се между устните й сякаш, за да докажат съвършенството на един череп, чистотата на една човешка душа.