Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

Първият комплект завои, изглежда, беше предвиден да улови движещ се наблизо натрапник, а вторият — да засече подводници, които следят отдалеч. Всичко това обикновено се извършваше с висока скорост, понякога по два пъти едно след друго. Целият процес отнемаше около час.

Ако хидролокаторът на руснаците беше по-добър, маньовърът можеше и да успее. Но те, изглежда, бяха допуснали важна грешка. „Лапон“ можеше да долови завоя и да се махне от пътя дълго преди те да я чуят. Всъщност хидроакустиците на „Лапон“ установиха, че техният хидролокатор, изглежда, има два пъти по-голям обхват от този на съветската подводница. Нормално можеха да забележат кораб от 20 000 метра. Но руската „Янки“ трябваше да мине около 10 000 метра от кораба, преди да реагира.

Когато следенето се превърна в рутина, Мак най-после се отказа от стоящата дрямка. Всъщност отиде в каютата си, за да легне и спи. Никога не пропусна промяна на курса или пък маневра от тип „Янки дудъл“. Но именно при едно такова спане Мак допусна най-голямата грешка в кариерата си. Готвачът го разбуди по съвет на един младши офицер, решил, че Мак по-скоро би се отказал от съня си, но не и от нощната закуска с боровинкови понички. Уплашен, Мак изревал, готвачът побягнал, а кифлите и кафето изпопадали. В този момент Мак се лиши от най-хубавото нещо, което може да се предложи на капитан на подводница: любимите му боровинкови понички, разрязани и накиснати в масло. Вече никой нямаше да посмее да му ги носи, нито тогава, нито след като третата седмица от началото на следенето отстъпи на четвъртата, нито пък и през нечуваната досега пета седмица.

Вече тримата редуващи се вахтени офицери на „Лапон“ установиха, че са влезли в синхрон с руските си колеги. Дори всеки от американците можеше да разпознае съветския си „партньор“ по леките стилистични различия в маневрите за промяна на курса. Дадоха имена на руснаците — най-запомнящите се бяха Терънс Грозни и Дивия Уили — и започнаха да се обзалагат колко добре могат да предскажат следващия ход на руската подводница. Тиндал печелеше най-много. Екипът хидроакустици също се включи в залозите, като тълкуваше звуците, които долавяше от вътрешността на подводницата. Шумовете от действията на екипажа, работещите помпи и други предизвикваха груби шеги, най-често от клозетен характер. Късите удари най-често се отчитаха като тръшкане на капак на тоалетна чиния и всеки път, когато хидроакустиците на „Лапон“ чуеха съскане на пара в слушалките, което би могло да означава продухване на санитарните резервоари, докладваха съвсем формално:

— До бойната рубка от хидроакустика. Току-що ни оцапаха с лайна.

Всеки в екипажа, до най-младшия моряк и най-низшия готвач, вземаше участие. Мак им позволяваше да се редуват и сами да нанасят на картата всяка точка от курса. Това главозамайваше младите. Извършваха ненадминато по продължителност следене на най-важните съдове, изпратени в открито море от Съветите, и участваха в целия процес. Вълнението се предаваше и на брега. Мак бе научил достатъчно добре навиците на руския капитан и можеше да предугажда кога ще се спуснат надълбоко и използваше тези моменти, за да вдигне „Лапон“ на перископна дълбочина, за да изпрати бързо съобщение до самолетите „Орион Р-3“ над патрулния район на руската подводница.