Повелителката на метлата

— Ами… — започвам най-сетне аз. — Бях в Лондон. Бях започнала…

— Връзка — подсказва ми той.

— Ами… да. — Преглъщам. — Виж, всичко се обърка. Качих се на влака и… се озовах тук.

По мълчанието му разбирам, че очаква да чуе още нещо.

— Няма друго — завършвам аз.

— Няма ли? — Той не може да повярва. — И това ли беше дълго за разказване?

Господи!

— Виж. — Обръщам се към него и усещам колко бързо бие сърцето ми. — Знам, че щях да ти разкажа още. Подробностите не са важни. Има ли значение какво съм правила… или каква съм? Важното е, че сега съм тук. Току-що прекарах най-хубатата вечер в живота си. Никога не ми е било по-приятно.

Виждам, че му се иска да ме предизвика; дори отваря уста, за да заговори. След това изражението му омеква и той се извръща, без да каже и дума.

Обзема ме отчаяние. Дали не съсипах всичко? Може би трябваше да му кажа истината. Защо не измислих нещо за някакво гадже?

Продължаваме да вървим смълчани. Рамото на Натаниъл се отрива в моето. След това усещам ръката му. Пръстите му докосват моите отначало случайно, след това бавно се промъкват.

Цялата потръпвам и се стягам, но не мога да си наложа да си поема дъх. Нито един от двамата не проговаря. Чуват се само стъпките ни и далечно бухане на сова. Ръката на Натаниъл е топла и стиска уверено моята. Усещам грубите мазоли, когато палецът му започва да ме милва.

Все още мълчим. Не съм сигурна дали изобщо ще мога да заговоря.

Спираме на алеята пред къщата на семейство Гайгър. Той поглежда към мен и ми се струва строг и много сериозен. Усещам как дъхът не ми достига. Не ме интересува колко е очевидно, че го желая.

И без това не ме бива да спазвам правилата.

Той пуска ръката ми и ме прегръща през кръста. След товна бавно ме притегля към себе си. Затварям очи и се приготвям да се отдам на целувката.

— За бога! — провиква се познат глас. — Няма ли най-сетне да я целунеш?

Трепвам рязко и отварям очи. Натаниъл е не по-малко шокиран и се отдръпва. Завъртам се и с истински ужас забелязвам Триш, облегната на прозореца на горния етаж, стиснала неизменната цигара, докато ни наблюдава.

— Не съм моралистка — обажда се отново тя. — Позволено ти е да я целунеш.

Поглеждам я вбесена. Тя да е чувала за „дискретност“ или „право на личен живот“?

— Хайде, давай! — Върхът на цигарата й тлее, докато размахва ръка. — Не ми обръщайте внимание.

Да не й обръщаме внимание ли? Съжалявам, но не мога да го направя, докато Триш е зрител. Поглеждам страхливо към Натаниъл, който е не по-малко стреснат от мен.

— Дали да… — замълчавам, защото не съм сигурна какво да предложа.

— Не е ли чудесна лятна нощ? — добавя Триш, очевидно готова да си поприказваме.

— Наистина е чудесна — отвръща любезно Натаниъл. Срещам погледа му и усещам как смехът ми напира. Пълен провал. Романтичният момент отлетя.

— Ами… благодаря ти за прекрасната вечер — казвам аз и се опитвам да остана сериозна. — Кажи! Да зарадваме ли госпожа Гайгър или да я оставим разочарована?

И двамата се обръщаме към любопитно надвесената на прозореца Триш. Все едно, че беше на театър, а аз всеки момент щях да изпълня пред Натаниъл еротичен танц.