Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Градчето на строителите беше най-голямото в целия Запад — огромен комплекс от 1 177 къщи и осем огромни трапезарии. На запад от Ричланд беше уреден най-големият в света лагер от фургони — в началото — 480, а по-късно — 639. Населението достигна до 45 000 работници и 6 000 жени и деца.
Непрекъснато възникваха нови, безпрецедентни проблеми. Изискванията за чистота в някои важни участъци на новия завод бяха нечувани дотогава — работниците трябваше да носят специални униформи, които задължително да се перат само със специален сапун. Обикновеният сапун съдържаше елемента бор, който може да предизвика смущения в атомния процес.
Първата завършена инсталация в Ханфорд беше лабораторията за изследване на водното охлаждане на реакторите. На брега на река Колумбия бяха инсталирани пет парни локомотива, които да служат за източник на топлина, сравнима с тази, създавана в реакторите. Локомотивите бяха без колела, но се обслужваха от истински машинисти и огняри. Гледката на пет пухтящи локомотива, обвити с пара, спрели насред пустинното плато, беше доста необичайна. Хилядите работници в Ханфорд свикнаха бързо да наблюдават странни неща, без да задават въпроси.
24.
— Не съм срещал по-проклет метал в живота си! — простена отчаяно доктор Франк Фут.
Струпаните около него металурзи в лабораторията на Чикагския университет бяха също така объркани и безпомощни. Уранът беше странно вещество със свойства, неприсъщи на никой друг метал.
Металургичната група, организирана през пролетта на 1943 г. под ръководството на Едуард Кройц, а по-късно на Джон Чипман, имаше задача да създаде методи за превръщане на урана в пръчки за атомния реактор. Трудностите с този метал започнаха още от самото начало. По това време металургията на урана е бяло петно. Металурзите намерили в „Справочника по металите на ASM“ (издание на Американското металургично дружество), че точката на топене на урана е 1 750°, но много скоро откриха сами, че тя е доста по-ниска — 1 130°. За разлика от химиците, които вече бяха опознали свойствата на този метал, металурзите трябваше да започнат от нулата.
Урановите пръчки за реакторите в Ханфорд трябваше да се изработят с голяма прецизност. Неточности от порядъка на части от милиметъра биха нарушили плътното пасване на пръчките към алуминиевите опаковки. За нещастие, валцоването на урановите пръчки се оказа много трудно. Металурзите правеха своите опити в почивните дни, за да използват един стан за валцоване на неръждаема стомана. Откриха, че за да се избегне прекаленото окисление на метала, той не трябва да бъде прекалено нагрят. Липсваше апаратура за измерване на температурата на метала и затова те я определяха „по усет“, също както готвачът пече месо на скара: „Готово, добре е вече!“ — или „Още малко му трябва!“
Цялата тънкост при валцоване на метали е детайлът да се извади навреме от пещта и бързо да се вкара в стана. В противен случай металът изстива и не се поддава на обработка. Точно така постъпиха и опитните металурзи с урана, но провалът беше пълен. Между валците на стана уранът започна да се окислява и температурата му бързо се покачи, докато накрая детайлът се стопи. Наложи се да правят точно обратното — оставяха нагретите пръчки на пода да изстинат, докато стане възможно валцуването им в стана.
Едно странно свойство на урана обърка и обезкуражи още повече металурзите. Откри го Андрю Ван Еко. Той забелязал, че при нагряване на уранова пръчка тя се удължава с няколко милиметра. Дотук всичко било нормално, но когато Ван Еко нагрял отново същата пръчка, очаквайки, че размерите й ще се стабилизират, както става при другите метали, оказало се, че тя се удължила още малко.
Ван Еко сподели с колегите си това странно наблюдение и те започнаха многократно да нагряват една уранова пръчка. Тя непрекъснато се удължаваше, без да настъпи стабилизация. Изненадани от това явление, учените продължиха процедурата, докато накрая пръчката увеличи първоначалната си дължина шест пъти. Дължината на 5-сантиметровата пръчка достигна до 30 сантиметра!
Изключено беше да се направи прецизно валцоване на урана. Най-добрите металурзи през 1943 г. не можаха да намерят начин да стабилизират този необикновен метал16. Очевидно трябваше да се търси друг метод за обработка на урана и единствената възможност беше да се екструдира — да се прекара нагретият метал през калибровано отверстие. Този метод се смяташе за по-примитивен и неикономичен, но металурзите бяха принудени да го предпочетат.
16
Проблемът бе решен доста по-късно, когато се разбра, че уранът може да се стабилизира, като се нагрее при 700° и бързо се охлади след това. Металурзите от Чикаго нагряваха урановите пръчки само до 600° преди валцоването.