Магьосникът

— Ще задавам и въпроси — замечтано продължи Джонас. — Ще се мотая насам-натам… ще изглеждам шик, ще ухая на дафинов лист… и ще задавам въпросчетата си. Познавам хора от нашия бранш, които ще отидат при някой дебел веселяк, за да узнаят клюката. Вероятно салонен управител или барман, собственик на конюшня или един от онези закръглени типове, които вечно се навъртат около затвора или съдебната палата с ръце, пъхнати в джобовете на жилетките си. Що се отнася до мен, Клей, мисля, че една жена е толкова по-хубава, колкото е по-слаба. Да има по-скоро нюх, отколкото големи цици. Ще потърся някоя, която не си слага червило и прибира косите си на кок.

— Имаш ли предвид някоя?

— Да. Казва се Кордилия Делгадо.

— Делгадо?

— Знаеш името — всички тук говорят за нея. Сюзан Делгадо, нашата уважавана бъдеща любовница на кмета. Кордилия е нейна леля. Открих един факт на човешката природа: хората са по-склонни да разговарят с жена като нея, която се прави на много близка с местните веселяци. Онази дама играе ролята на народен човек. На вечерята ще се промъкна до нея, ще й направя комплимент за парфюма, който адски се съмнявам, че ще си е сложила, и непрекъснато ще доливам чашата й. Е, одобряваш ли плана ми?

— План за какво? Това бих искал да знам.

— За играта на замъци, която може би ще се наложи да играем — отговори Джонас и лицето му помръкна. — Трябва да вярваме, че онези момчета са изпратени тук повече като наказание, отколкото да вършат някаква работа. При това звучи правдоподобно. Вярвам в тази версия всяка нощ до около три сутринта, а после започвам да се съмнявам. И знаеш ли какво, Клей?

Рейнолдс поклати глава.

— Имам право да се съмнявам. Точно както бях прав, когато отидох с Раймър при стария Торин и го убедих, че стъклената топка на Фарсън трябва да бъде при вещицата. Тя ще я държи там, където стрелец няма да може да я намери, да не говорим за любопитно хлапе, което още не е чукало мадама. В странни времена живеем. Задава се буря. А когато знаеш, че вятърът ще задуха, най-добре е да заковеш с летви прозорците си.

Той погледна цигарата, която бе свил. Прокара я по пръстите си, както бе сторил Рейнолдс. Отметна косата си и пъхна цигарата зад ухото си.

— Не искам да пуша — каза, стана и се протегна. Гърбът му изпука. — Луд, че да пуша толкова рано сутрин. Но пък твърде многото цигари поддържат буден стар човек като мен.

Той тръгна към стълбите, като стисна голия крак на Пети, докато минаваше покрай нея — пак както бе направил Рейнолдс. Преди да започне да се качва, се обърна.

— Не искам да ги убивам. Нещата и без това са достатъчно деликатни. Не надушвам нищо лошо около тях и няма да вдигна пръст. Но… искам да изясня къде е мястото им във великия замисъл на нещата.