Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Къде е Рой? С нейна светлост ли?
Бяха в Хамбри от месец и нещо и през това време Дипейп се бе влюбил в петнайсетгодишна курва на име Дебора. Кривите крака, тежката й походка и начина, по който присвиваше очи, накараха Джонас да предположи, че тя е само една краварка, но с превзети маниери. Клей беше човекът, който пръв започна да я нарича „Нейна светлост“ или „Нейно величество“, или понякога (когато беше пиян) „коронованата женска на Рой“.
Рейнолдс кимна.
— Да, сякаш е опиянен от нея.
— Ще му мине. Няма да ни зареже заради някаква мацка с пъпчиви цици. Толкова е невежа, че не знае как се пише „котка“. Нали я питах.
Джонас сви втора цигара, извади серен кибрит от кесията и го запали с нокътя на палеца си. Първо поднесе огънчето на събеседника си.
През люлеещите се врати се промъкна малко жълто псе. Мъжете го наблюдаваха мълчаливо и пушеха. Кученцето прекоси стаята, подуши повърнатото в ъгъла и започна да го яде, размахвайки късата си опашка.
Рейнолдс кимна към предупреждението да не оспорваш картите, които ти дават.
— Мисля, че онзи пес е разбрал това.
— Ами! Това е само един помияр, който яде повръщано. Преди няколко минути чух конски тропот. Дали е бил някой от наетите стражи?
— Нищо не пропускаш, нали?
— Така трябва да бъде. От нашите стражи ли беше?
— Да. Работи за един от дребните собственици на земя в източния край на Ската. Той ги видял да идват. Трима. Млади. Почти деца. — Рейнолдс произнесе последната дума така, както я изговаряха в Северните баронства. — Няма от какво да се тревожим.
— Е, не можем да бъдем сигурни — рече Джонас. Треперещият му глас звучеше като на дърт подлизурко. — Казват, че младите очи виждат надалеч.
— Очите на младите виждат онова, към което са насочени.
Кучето изприпка покрай него, облизвайки муцуната си. Рейнолдс му помогна да излезе с ритник, който песът не беше достатъчно бърз да избегне. Промуши се през люлеещите се врати, като джафкаше, и това накара Барки да изхърка силно. Пръстите на ръката му се разпериха и пуснаха картите.
— Може да е така, може и да не е — отбеляза Джонас. — Във всички случаи те са деца на Сдружението, синове на големи земевладелци някъде от Моравата, ако Раймър и онзи глупак, за когото работи, са разбрали правилно. Това означава, че трябва да бъдем много, ама много внимателни. Да стъпваме предпазливо, сякаш вървим по опънато въже. Тук ще останем най-малко три месеца. И онези младежи може да бъдат тук през цялото време. Ще броят това-онова и ще записват. В момента преброителите не са желани. Не и за хора, отговарящи за доставките.
— И още как! Това е само фасада. Лесно можем да загазим. Техните бащи…
— Бащите им знаят, че Фарсън сега отговаря за целия Югозападен край и е един от силните на деня. Децата може би също го знаят. Не можем да бъдем сигурни, Клей. Не знаеш какво да очакваш от такива хора. Най-малкото може да се опитат да ни измамят и отново да вземат страната на родителите си. Ще научим повече, когато ги видим, но ще ти кажа едно: няма начин да опрем револвери в главите им и да ги убием като коне със счупени крака, ако видят нещо, което не трябва да виждат. Бащите им може да им се сърдят, докато децата са живи, но мисля, че няма да понесат леко смъртта им. Такива са бандите. Трябва да бъдем нащрек, Клей.
— По-добре да не замесваме Дипейп.
— Рой ще се оправи — каза Джонас с треперещия си глас.
Пусна угарката на пода и я настъпи с ботуша си. Погледна Немирника и присви очи, сякаш пресмяташе нещо. — Тази вечер ли каза приятелят ти? Онези хлапета са пристигнали тази вечер, така ли? — Да.
— Предполагам, че тогава утре ще дойдат да видят Ейвъри. — Ставаше дума за Хърк Ейвъри, шериф и главен управител на Хамбри, едър мъж, отпуснат като вързоп мръсни дрехи.
— Вероятно — рече Клей Рейнолдс. — Да представят документите си и всичко останало.
— Да, наистина. Добър ден, как сте и така нататък.
Рейнолдс не каза нищо. Често не разбираше Джонас, но пътуваше с него от петнайсетгодишен и знаеше, че обикновено е по-добре да не иска обяснение. Направеше ли го, щеше да се наложи да изслуша култово-манихейска лекция за другите светове, които старият мишелов бе посетил през така наречените „специални врати“. Що се отнасяше до него, в света имаше достатъчно обикновени врати, които му създаваха главоболия.
— Ще говоря с Раймър, а той — с шерифа по въпроса къде ще отседнат — каза Джонас. — Мисля да ги настаним в подземието на старото ранчо „Бар Кей“. Разбираш ли какво имам предвид?
Рейнолдс разбираше много добре. В баронство като Меджис човек бързо се запознаваше с малкото забележителности. Бар Кей беше пустееща земя на северозапад от града, недалеч от онзи странен бучащ каньон. Всяка есен там запалваха огньове и веднъж, преди шест години, вятърът бе сменил посоката си и изпепелил по-голямата част от Бар Кей — хамбари, конюшни и самата жилищна сграда. Огънят обаче бе пощадил подземието, което щеше да бъде подходящо място за три хлапета от Вътрешните баронства. Беше далеч от Ската и от нефтеното поле.