Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че стрелата не е на крадец. Беше изхвърлена от оръжие на професионален убиец. След като този факт си проби път през обърканите мисли на Тало, той се надигна с мъка на колене, после стана и залитайки се добра до ръба на сградата.
Смъкна се в някаква задънена уличка. От раната му зашуртя кръв. Той изохка, приклекна и се замисли. Тази нощ беше започнала война между наемните убийци. Но кой водач на клан бе толкова глупав, че да си въобрази, че може да оспори властта на Воркан в Гилдията? Тъй или иначе, трябваше да се върне в гнездото на своя клан, стига да можеше. Щом стигна до този извод, той се затича.
Тъкмо се беше шмугнал в сенките на третата уличка, когато по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Тало затаи дъх и замръзна на място. Усещането, което го бе пронизало, беше безпогрешно като инстинкт: някой го дебнеше. Той погледна плувналата в кръв предница на ризата си и разбра, че няма надежда да надбяга преследвача си. Онзи, който го дебнеше, несъмнено го беше видял да влиза в уличката и сега го държеше на прицел. Най-малкото, на негово място Тало щеше да го отиграе точно така.
Трябваше да обърне играта, да постави капан. А за това му бяха нужни покривите. Тало огледа близките сгради. На две улици вдясно от него беше храмът на К’рул. Погледът му се прикова в тъмния силует на някогашната камбанария. „Там!“
Катеренето го беше довело почти до безсъзнание и сега той се беше присвил в сянката под камбанарията. Усилията бяха изтласкали от рамото му ужасяващо количество кръв. Беше виждал кръв и преди, разбира се, но не толкова от собствената си, и то наведнъж. За първи път се замисли сериозно дали няма да умре. Ръцете и краката му бавно изтръпваха и той знаеше, че ако се задържи тук по-дълго, изобщо няма да може да слезе. Изпъшка тихо и се надигна. Стрехата беше само на няколко крачки, но той не издържа и се смъкна на колене.
Задъхваше се, но избута от ума си всякакви мисли за провал. Оставаше му само да се спусне по вътрешната стена на храма до двора, а после да се покачи по спиралното стълбище на камбанарията. Две задачи. Две простички задачи. А скриеше ли се в сенките на камбанарията, можеше да следи всички покриви наоколо. И гонителят му щеше да му влезе в мерника. Тало се спря да опипа арбалета на гърба си и трите стрели, прибрани в колчана на лявото му бедро.
Изгледа с ярост мрака наоколо и прошепна:
— Който и да си, кучи сине, ще ми паднеш.
И запълзя по покрива на храма.
Ключалката на кутията с накити се оказа съвсем проста. Десет минути след като се озова в стаята, Крокъс я беше опразнил. Малкото богатство — накити от злато, скъпоценни камъни и перли — вече кротуваше в кесийката, вързана за колана му.
Той приклекна до масичката и опипа последния си трофей. „Това ще го задържа.“ Трофеят представляваше небесносин копринен тюрбан със златни пискюли, явно предназначен за предстоящото празненство. Той пъхна тюрбана под мишница и се надигна. Погледът му се плъзна към леглото и той се приближи до него.
Ситната мрежа скриваше очертанията на фигурата, полузаровена под меките завивки. Още една стъпка и той се озова до края на завесата-мрежа. От кръста нагоре момичето беше голо. Червенина изби по бузите на крадеца, но той не извърна очи. „Кралице на сънищата, колко е красива!“ На седемнайсет години Крокъс беше видял достатъчно курви и танцьорки, за да не се разтреперва пред женски прелести, но въпреки това погледът му се задържа. После той се отдръпна с гримаса и пристъпи към вратата на терасата. Миг по-късно се озова навън. Вдиша дълбоко хладния нощен въздух. В пелената от мрак горе няколкото звезди светеха достатъчно ярко, за да разкъсат мътилката на облаците. Не облаци, а пушек, понесъл се над езерото от север. Мълвата за падането на Пейл под ботуша на империята Малазан беше на езиците на всички от два дни.
„А ние сме следващите.“
Чичо му беше казал, че Съветът напоследък трескаво продължава да обявява неутралитет в отчаяните си усилия да отдели града от вече унищожения съюз на Свободните градове. Но малазанците, изглежда, не ги слушаха. „А и защо да ги слушат? — беше попитал чичо Мамът. — Армията на Даруджистан е само жалка шепа синчета на благородници, които не правят нищо друго, освен да обикалят по Курварската улица, стиснали бляскавите си мечове…“
Крокъс се качи на покрива и застъпва безшумно по плочките. Пред него имаше друга сграда, плоският й покрив бе на по-малко от шест стъпки. Крадецът се спря на ръба, погледна към уличката на трийсет стъпки надолу — приличаше на локва от мрак, после скочи на другия покрив.