Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Обезоръжи го — провлече гласът.
Две яки ръце изведнъж го стиснаха за китките и дивашки го дръпнаха назад, смъкнаха го сред порой от гневни ругатни през задницата на коня. После го блъснаха по очи върху каменистата земя. Останал без въздух, Калам беше безпомощен.
Чу, че онзи, който го беше заговорил, се надигна от скривалището си и се приближи. Жребецът се озъби, но кроткият глас на непознатия бързо го усмири. Убиецът се вслуша и разбра, че свалят дисагите му и ги слагат на земята. После ги отвориха.
— Аха, той е значи.
Ръцете пуснаха Калам. Убиецът изпъшка и се превъртя. Над него стоеше мъж с гигантско телосложение, с татуирано като натрошено стъкло лице. От лявата страна на гърдите му висеше дълъг перчем. Беше с наметало от кожа на бедерин, върху къса ризница, направена сякаш от раковини. Дървената дръжка с каменен ефес на широкото, подобно на меч оръжие стърчеше под лявата му мишница. Широкият пояс над препаската му бе странно отрупан с нещо, което Калам взе за сушени гъби с различна големина. Беше висок над седем стъпки, но достатъчно мускулест, за да не изглежда дебел, а плоското му широко лице го гледаше безизразно.
Той си пое дъх, седна и промърмори почти на себе си:
— С магия ме спипа, да не го усетя.
Мъжът, който вече бе извадил Книгата на Апокалипсиса, чу мърморенето и изсумтя.
— Въобразяваш си, че никой смъртен не може да те приближи, без да го чуеш. Казваш си, че тук трябва да има намесена магия. Грешиш. Спътникът ми е тоблакай, избягал роб от платото Ледерон на Дженабакъз. Видял е седемнайсет лета, а е убил вече четиридесет и един врагове. Това на колана са ушите им. — Стана и подаде ръка на Калам. — Добре си дошъл в Рараку, Носителю. Дългото ни бдение свърши.
Калам се намръщи, но прие ръката му и го дръпнаха на крака без усилие. Убиецът отупа прахта от дрехите си.
— Не сте разбойници значи.
Непознатият се изсмя.
— Не сме. Аз съм Леоман, главатарят на личната охрана на Ша’ик. Приятелят ми не иска да казва името си на непознати и ще го оставим така. Ние сме двамата, които тя избра.
— Трябва да предам Книгата лично в ръцете на Ша’ик — каза Калам. — Не на теб, Леоман.
Набитият воин — дете на пустинята, ако можеше да се съди по цвета на облеклото му — му подаде Книгата.
— Разбира се.
Зад гърба на убиеца заговори женски глас.
— Сега можеш да ми я предадеш, Носителю.
Калам бавно притвори очи, мъчейки се да отпусне изопнатите си нерви. После се обърна.
Нямаше място за съмнение. Дребната мургава жена, стояща пред него, излъчваше сила на вълни, ветрове плющяха от нея, с мириса на прах и пясъци, с вкуса на сол и на кръв. Простоватото й лице беше нарязано с дълбоки бръчки и тя изглеждаше четиридесетинагодишна, макар Калам да подозираше, че е по-млада — суров дом беше Рараку.
Той неволно се смъкна на коляно. И протегна книгата.
— Връчвам ти, Ша’ик, Апокалипсиса. — „А с него — море от кръв… колко много разбити невинни съдби, за да бъде свалена Ласийн? Гуглата да ме вземе дано, какво направих?“
Тя я прие и на ръцете му олекна.
— Повредена е.
Убиецът я изгледа отдолу и бавно се надигна. Ша’ик се мръщеше. Пръстът й обхождаше откъснатото ъгълче на кожената подвързия.
— Какво пък, не е толкова чудно, след като е на хиляда години. Благодаря ти, Носителю. А сега ще останеш ли с моите воини? Усещам големи дарби у теб.
Калам се поклони.
— Не мога. Отредено ми е да бъда другаде. — „Бягай, Калам, преди да си изпитал дарбите на охранителите й. Бягай, преди колебанието да те е убило.“
Тъмните й очи се присвиха и го изгледаха изпитателно, след което се ококориха.
— Усещам нещо в желанието ти, макар да го прикриваш добре. Пътувай тогава. Пътят ти на юг е открит. Нещо повече, ще получиш ескорт…
— Не ми трябва ескорт, Пророчице…
— Но все едно ще получиш. — Тя махна с ръка и от сумрака се появи едро грозно туловище.
— Свята… — изсъска предупредително Леоман.
— Оспорваш думите ми? — сряза го Ша’ик.
— Тоблакаят е цяла армия, а и на мен не ми липсват дарби, Свята, но все пак…
— Още от дете — прекъсна го Ша’ик с обида в гласа — едно видение ме е обсебвало повече от всичко друго. Виждала съм този миг, Леоман, хиляда пъти. На съмване ще разтворя Книгата и Вихърът ще се надигне, и аз ще възляза от него… преродена. „Ножове в ръце и мъдрост безръка“, такива са словата на вятъра. Младост и старост. Един цял живот и един непълен. Видях го, Леоман! — Спря и вдиша дълбоко. — Никакво друго бъдеще не виждам освен това. В безопасност сме. — Ша’ик отново се обърна към Калам. — Наскоро се сдобих с… питомец, който сега ще пратя с теб, защото усещам… възможности у теб, Носителю. — И отново махна с ръка.