Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Мислите му се явяваха и изчезваха накъсани. Кръжаха като в речен водовъртеж, докосвайки се до тинята и камъните за миг, преди отново да се завихрят.
Сълзи на безсилие бликнаха в очите му и то вдигна мръсната си ръка да ги изтрие. Понякога си спомняше по нещо от преди, от времето, когато не носеше това Покривало, от времето, когато бе различно същество. Тези спомени го натъжаваха и му се струваше, че му е сторено някакво зло, за да се чувства така.
За миг видях светлината на моето съзнание, в онова видение видях нещо за себе си — кой съм, какъв съм, какъв мога да бъда. Иска ми се отново да видя това!
Сега бягаше от онова създание, което бе преследвало преди, уплашено, без да разбира защо. Покривалото му вдъхваше някаква сигурност, но дори и то не бе достатъчна защита срещу онзи, Другия. А и колкото да бягаше от преследвача си, винаги се връщаше там, където преследвачът му го чакаше. Това бе бягане в кръг, което не можеше да си обясни. Ако бягаше от онзи, който го преследва, защо трябваше отново да се връща към него? Понякога Покривалото го успокояваше и закриляше от преследвача и спомените, но понякога го чувстваше като огън по кожата, изгарящ неговата същност, превръщащ го в нещо чудовищно.
Свали това покривало!
Недей, глупако, глупако! Покривалото те пази!
И така, битката бушуваше в това измъчено създание, което бе едновременно Кол и Шадуин, тласкаше го в една или друга посока, изтощаваше го и отново му вдъхваше кураж, дърпаше го и го тласкаше едновременно, докато в него не оставаше ни капка разум, ни капка покой.
Помогни ми, безмълвно умоляваше то. Помогни ми, моля те.
Ала създанието не знаеше кого моли за помощ и каква помощ иска всъщност. Гледаше втренчено в мрака към онзи, който го преследваше, и си мислеше, че преследвачът му скоро ще заспи. Какво щеше да прави тогава? Дали да приближи пълзешком, тихо, както се носят облаците в небето и да докосне онова, да го докосне…
Мисълта му остана незавършена. Покривалото като че ли го обгърна по-плътно и отклони мислите му. Да, може би да пропълзи, да покаже на своя преследвач, че не се страхува (макар да се страхуваше!), че може да прави каквото си иска в нощта, с това Покривало, под закрилата на магията…
Помогни ми.
Тези думи го давеха, опитваше се да извика на глас, но не можеше. Затвори очи от болка и се накара да мисли.
Трябва да му отнема нещо, нещо нужно, нещо скъпо. Трябва да му отнема нещо, от което ще го …заболи. Мисълта му предизвика познат спомен. Познавам това същество, познавам го от времето, когато, когато сме били, били сме…братя! То може дц помогне, може да намери начин…
Но създанието Кол/Шадуин не беше сигурно в това и мисълта отлетя, ведно с другите, в гъмжилото откъслечни мисли, които кръжаха и се блъскаха в побърканото му съзнание. То едновременно се чувстваше привлечено и отблъсквано от съществото, което наблюдаваше и този конфликт не можеше да бъде разрешен, въпреки всичките му усилия.
Сълзите му отново бликнаха, невикани, нежелани. Мръсните му, ожулени ръце здраво се свиха в юмрук. Опустошеното му лице се мъчеше да придобие някаква позната форма. За секунда Кол бе дошъл на себе си, измъкнат от мрежата на черната магия, която го бе омотала.
Трябва да действам, да направя нещо, което да накара другия да разбере!
Трябва да се освободя!
Трябва!
Пар беше заспал, когато усети как нещо притиска гърлото му. Той отскочи и силно го отблъсна, без да разбира какво е. Нещо го задушаваше, стискаше гърлото му, не му даваше да диша. Нещо тежко бе пропълзяло отгоре му и го мачкаше.
Шадуин!
Ала песента-заклинание не го беше предупредила, значи не можеше да бъде Шадуин. Призова магията в отчаян опит да се спаси. Усети я как се надига в него, агонизиращо бавно. Нещо дишаше в лицето и врата му. Зърна проблясък на зъби и усети остри косми, които се търкаха в кожата му. Опита се да се предпази с ръка и да отблъсне нападателя. Докосна с ръка дръжката на Меча на Шанара и металът го изгори като огън.
Тогава натискът на гърлото му внезапно отслабна, тежестта върху тялото се вдигна и сред мъгла от цветна светлина той видя как един сгърчен, прегърбен силует побягна в нощта.
Кол! Това беше Кол!
Той се изправи на крака обезумял и уплашен като едва успяваше да си поеме дъх и да пази равновесие. Но какво ставаше? Нима Кол бе изпратен наистина да го убие? Дали се опитваше да го удуши? Той остана загледан след тъмния силует, който изчезна сред сенките и почти мигновено се изгуби сред скалите и дърветата. Нямаше грешка. Беше Кол. Сигурен беше в това.