Талисманите на Шанара

Настъпи нощ и изгряха звезди. Пар наблюдаваше как сенките се очертаваха и придобиваха форма в бледата светлина. Заслуша се в мудното течение на реката, която се плискаше в камъните, и в писъците на нощните птици, кръжащи над нея. Вдъхваше прохладния влажен въздух и за първи път от два дни насам си позволи да се замисли за Дамсон Рей. Странно се чувстваше без нея след като двамата се криеха заедно в Тирс и заедно бягаха от преследвачите си. Тревожеше се за нея, но се успокояваше, като си казваше, че тя сигурно е успяла да се справи по-добре от него. Сигурно вече е стигнала при независимите и сега се опитва да освободи Падишар. Сигурно се е спасила.

Е, колкото може да се спаси всеки от тях, преди да приключи цялата тази борба.

Мислеше за Дамсон, Падишар, Морган Лех, Рен и Уокър Бо, в съзнанието му се мяркаха откъслечни спомени за всички, които се бяха разпиляли по пътя. Понякога му се струваше, че е обречен да загубва всекиго. Толкова много усилия и толкова малък резултат — всичко това измъчваше съвестта му.

Притисна колене към гърдите си и се сви като топка. Мечът на Шанара се вряза в гърба му — беше забравил да отпусне ремъка. Мечът, неговата повеля от Аланон, неговият шанс за живот, единствената му надежда един ден да се освободи от Шадуините — много бе пожертвано в името на това. Той отново започна да се пита на каква цел трябваше да служи талисманът. Сигурно щеше да направи чудо, защото от подобна магия не можеше да се очаква нищо друго. Но как да открие това негово предназначение — особено тук, изгубен някъде сред Руните, тръгнал да гони бедния Кол? Трябваше по-скоро да търси Уокър Бо и Рен, другите двама, получили повели от Аланон.