Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Чувах за Ангела-унищожител така, както някое по-щастливо дете в Англия би чуло за епископа или селския свещеник — със смътно уважение и без желание да науча нещо повече. Животът навсякъде — и в човешкото общество, и в природата — почива на страшни основи, аз виждах сигурни пътища, цъфтяща градина сред пустинята, набожни хора, събрали се на молитва, изпитвах нежността на родителите си и всички невинни удобства на живота си, защо ми е тогава да надничам под тази наглед гладка повърхност и да търся тайните, криещи се под нея?
Отначало живеехме в града, но скоро се преместихме в красива къща в зелен горист дол, из който звънтяха потоци, ала на двайсет мили наоколо почти отвред заобиколен от гибелна камениста пустиня. Градът отстоеше на тридесет мили от нас, имаше един-единствен път, който не стигаше по-далеч от вратата на бащината ми къща, останалото беше конски пътеки, непроходими през зимата; така живеехме ние в усамотение, невъобразимо за европеец. Единственият ни съсед бе д-р Грирсън. Сред градските старейшини с напомадени коси и малки брадички и измъчените, умствено затъпели жени в техните хареми, детските ми очи намираха нещо привлекателно в коректното държане, изящната фигура, оредялата бяла коса и брада и пронизителния поглед на стария доктор. И макар че почти единствен той ни посещаваше, все не можех да превъзмогна напълно чувството на страх в негово присъствие, а това безпокойство се усилваше още повече и от ужасното усамотение, в което живееше, и от тайнствеността, която заобикаляше неговите занимания. Къщата му беше само на една-две мили от нашата, но разположена съвсем другояче. Тя се издигаше над пътя, на върха на един стръмен скат, прилепена плътно до верига надвиснали над нея скали. Ще речете, че природата е пожелала да подражава тук творенията на човека — скатът беше гладък като гласис на укрепление, а скалите — еднакво високи, като крепостни стени на град. Дори изворче не би променило с нищо облика на тази пустинна местност; от прозорците се откриваше равнина със снежнобяла солена почва, а на север — хребети на студени каменисти планини. Спомням си, два-три пъти минах край това страшно жилище и като виждах, че е винаги със спуснати капаци, без дим от комина и жива душа вътре, подхвърлих на родителите си, че някой ден сигурно ще го ограбят.
— Ами — каза баща ми, — няма никога да го ограбят — и в тона му долових странна убеденост.
Най-после, малко преди ударът да се стовари върху нещастното ми семейство, имах случай да видя къщата на доктора в нова светлина. Баща ми беше болен, майка ми — принудена да бди над леглото му, та ме пратиха с нашия колар до усамотеното жилище на двайсетина мили от нас, където беше оставен наш багаж. На коня му падна подкова, нощта ни завари на половината път между двете къщи и едва към три часа сутринта коларят и аз, сами в малкия фургон, стигнахме оная част от пътя, където той минаваше под къщата на доктора. Луната блестеше ярко, скалите и планините се открояваха голи и пусти под тази силна светлина, ала къщата, легнала на площадката на върха на продълговатия скат, точно под канарите, не само сияеше с всичките си прозорци като увеселителна зала, а и от големия комин откъм западната страна изскачаше толкова гъст и огромен облак дим, че се стелеше на цели мили из неподвижния нощен въздух и сянката му падаше далеч над лъскавата солена почва, озарена от луната. Освен това, докато се приближавахме, някакво равномерно, пъхтящо туптене започна да раздира тишината. Изпървом ми се стори като туптене на сърце, после си помислих, че е някакъв великан, притиснат от планините, който с неимоверни усилия се мъчи да си поеме дъх. Бях чувала за железницата, макар и да не бях я виждала, затова се обърнах към коларя да попитам дали пухтенето не прилича на влак. Но някакъв израз в очите му, някаква бледина — от страх ли, или понеже луната огряваше лицето му — замрази думите на устата ми. Ето защо продължихме напред мълчаливо, докато стигнахме точно под осветената къща, и изведнъж, без никакъв предупредителен шум, екна такава страшна експлозия, че разтърси земята и ехото на планините загромоля от скала на скала. От комина изхвръкна стълб кехлибарен пламък и се разпадна на безброй искри, същевременно светлините в прозорците за миг станаха рубинено-червени и после угаснаха. Коларят инстинктивно бе спрял коня си и ехото още боботеше далеч из планините, когато от притъмнялата вътрешност на къщата се раздадоха писъци — на мъж ли, или на жена, не можеше да се разбере, — вратата се разтвори рязко и на върха на продълговатия скат, озарен от луната, изскочи някаква фигура, облечена в бяло, която започна да танцува, да подскача и да се търкаля пред къщата като в предсмъртна агония. Не можах повече да се сдържа и запищях, коларят плесна коня по хълбока с камшик и долетяхме по неравния; път с риск за живота си; дръпна юздите, чак когато заобиколихме планината и видяхме ранчото на баща ми, гъстите зелени горички и градини, заспали под спокойната светлина.