Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Полицията? — Гърлата на всички присъстващи се включиха в озвучаването на този вик.
— Полицията, която ме преследва като заподозрян в убийството на Реймънд и на тази измамница тук. — Този път Саймън насочи към хубавицата обвиняващ пръст. — Полицаите ще пристигнат всеки момент. Така че ще е най-добре да измъкна тези пари оттук и да се омитам. Боб, няма да е зле да ги посрещнеш на външната порта и да им кажеш, че не си ме виждал. Нали не искаш да ти претърсят птичарниците?
— Не, аз ъъ… — Дългият Боб беше цял разтреперан.
— Той лъже — пак се намеси хубавицата.
— Не, не лъже — обади се Лайза. — Преди няколко часа се видях с Пол. Подреждаше каси от бира пред „Веселите градинари“. Каза ми, че полицаите се били отправили към дома на Драскача, за да търсят Саймън.
— А Драскачът знае, че съм тук.
— Аз, ъъ… — пак се запъна Дългият Боб.
— Трябва да отидем и да го посритаме тоя Пол — каза Кевин.
— Чаткаш ли сега? — попита Саймън. — И така, да се сбогувам ли с вас, или не?
Дългият Боб погледна Саймън, а той погледна Дългия Боб. Членовете на рокгрупата „Римска свещ“ се спогледаха. А хубавицата погледна Лайза.
Лайза погледна Дейв Войнишката стойка. Той пък си погледна часовника.
— Ще пропусна телефонното обаждане — смутолеви той.
— Върви — каза Дългият Боб на Саймън. — Обаче…
— Обаче? — попита Саймън, който вече пълнеше джобовете си с печалбата, която беше успял да си възвърне.
— Ако дори само си помислиш да ни изиграеш…
— Знам — каза Саймън. — Не си спомням как точно бе изразено това в книгата, но мисля, че се споменаваше за някакъв акумулатор и две оловни клеми, които щели да бъдат прикрепени към някои нежни части от анатомията ми.
— Невероятно. Точно това се канех да кажа — възкликна Дългият Боб, който нямаше подобна умствена нагласа. — Така че смятай се за предупреден.
— Смятам се за предупреден. Дай ми десет минути преднина и после направи каквото се очаква от теб. Когато полицаите пристигнат, кажи им, че тъкмо си се канил да заключваш за през нощта и че не си ме виждал.
— Я почакай — викна хубавицата, — не можеш да го пуснеш да си върви просто така.
— О, да, щях да забравя — каза Саймън, — когато утре се нахвърлите върху ми пред будката за залагания, за да откраднете отново всичките пари, не я изпускайте от очи.
— Непременно — каза Дългият Боб. — Благодаря ти, Саймън.
— Просто давам своя дял за каузата. Да живее Сатан-Кокошката и довиждане.
— Да живее Сатан-Кокошката, довиждане.
Саймън излезе от къщата в галоп. Прекоси осветения от луната двор, отвори вратата на ягуара и скочи вътре.
— Да! — каза той, докато се мъчеше да пъхне ключа за запалването. — Прекарах ви всичките, копелдаци такива. Всичките ви прекарах.
Завъртя ключа и моторът изрева. Включи дългите светлини, викна още веднъж „Да!“, закани се с юмрук, даде пълна газ, профуча през вратата и се скри в нощта. В безопасност.
Успя. Направи го. Измъкна се от онези откачалки, при това с парите. Ще се обади по телефона на онази военна част още от първата телефонна будка, която се изпречи на пътя му. Всъщност, може би не от първата. Първата в следващия град или в по-следващия. А може би от борда на ферибота, който пресича Ламанша. Или пък от Франция.
— Бум-шака — викна Саймън. — Бум-шака-бум-бум-бум.
— Бум-бум-бум — повтори като ехо един глас от задната седалка.
Беше гласът на полицейския инспектор С’Мърт.
— Ааааагх! — извика Саймън и изви рязко волана. Направи пълен кръг.
— По-полека, сър. — Сложната прическа на инспектора се надвеси над рамото на Саймън. — Нали не искате да връхлетим върху някои невинни пешеходци. Впрочем, дали онова, което ме лъхна, не беше алкохол? Вие ли сте законният собственик на колата?
— Аз — отговори Саймън. — Аз… аз… аз…
— Бъдете така любезен да спрете при първия полицейски пост, който наближим, сър. Мисля, че този път няма къде да бягате.
17
— Мисля, че пристигнахме — каза Реймънд.
Така си и беше. Намираха се в сърцето на пирамидата. В склада.
Беше огромен — колкото футболно игрище и половина. С висок таван. С бетонни стени. Никак не беше приветлив. Във въздуха се носеха зловония и обстановката наистина беше гадна. Беше зловещо като в Дахау. Реймънд настръхна и падна духом.
Тук-там се виждаха клетки и колибки, но за щастие бяха празни. Имаше паркинг за камиони, на който въпросните возила бяха наредени в стройни редици — огромни и съвършено нови. Виждаха се и няколко подемни крана, няколко булдозера и нещо като малки джипове. Всички имаха много земен вид.