Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Доста е смешно — каза Саймън. — Ходил съм с него на училище. Не че аз някога съм си позволявал груби забележки, засягащи името му.
— Нищо чудно — каза инспекторът, — след като се казваш…
— Съвършено сте прав — съгласи се бързо Саймън. — Дали не е по-добре полицаят да продължи? Започвам да ставам малко нетърпелив.
— Моля, продължавай, полицай.
— Да, сър — продължи полицаят. — След като локализирах гореспоменатия храсталак-скривалище, организирах търсене на книгата, за която намеква заподозреният в показанията си. По време на търсенето попаднах на празна бутилка от шери, отговаряща на описанието на откраднатата от г-н Килгор Филиз, когото разпитахме официално във връзка с местонахождението на заподозрения.
— Много добре, полицай. Ще прибавим това към обвинителния акт.
— Благодаря, сър. Сега бутилката е в лабораторията. Уверен съм, че отпечатъците по нея ще съвпаднат с тези на заподозрения.
— Чудесно, продължавайте.
— Да продължавам ли, сър?
— Книгата, момче, намери ли книгата?
— Не, сър.
— Не, сър?
— Не, сър. Нямаше никаква книга.
— Какво? — Саймън отново произнесе специфичното си „какво?“.
— Нямаше и следа от каквато и да било книга, сър. Само купчина птичи пера и онази наистина отвратителна миризма.
Ако човешката аура си имаше миризма, то в този миг аурата на Реймънд направо вонеше. Той се върна съкрушен при Зефир, която се бореше със сферите. Тя видя изражението на лицето му и каквато си беше, усети мириса на аурата му.
— Какво стана?
— Мисля, че току-що убих пазача.
— Защо го направи?
Устната на Реймънд затрепери.
— Видя ни по телевизията. Показаха портретите ни на екрана. Търсят ни за убийство.
— Тогава трябва да побързаме. Ела да ми помогнеш.
— Зефир. Мисля, че току-що убих пазача.
— Вече го каза. Сега ела и ми помогни.
— Зефир, моля те.
Зефир се приближи към него и го прегърна. Той усети докосването на плътта й, полъха на парфюма й. Тя го целуна.
— Погледна ли какво има в кутията, в която си държи закуската?
— В кутията му за закуска? Не.
— Може би трябваше да погледнеш. Предполагам, че сандвичите му са били с месо от някой Джордж.
— О, Боже — каза Реймънд и се разрида.
— Тези хора ще умрат, ако не ги спасиш. Сега ще цивриш ли, или ще помагаш при товаренето?
— И двете — каза Реймънд.
— Добре. Хайде тогава да довършим работата. И те я довършиха.
Вероятно щяха да я свършат и по-бързо, ако не беше цивренето на Реймънд, прекъсвано от време на време от „умни предложения“ относно процеса на товарене. Когато накрая на Зефир й писна и от двете, тя го напляска и го накара да седне в кабината на камиона, докато тя свърши.
— Най-после. — Зефир натовари и последната сфера на камиона и влезе при Реймънд в кабината. — По-добре ли се чувстваш сега?
— Да — подсмръкна Реймънд.
— Да се връщаме на кораба тогава. — Зефир не носеше часовник, но веднага щом погледна китката си, там услужливо се появи един. — Разполагаме с двадесет минути.
— Тогава ще успеем. — Реймънд завъртя ключа, запали двигателя и настъпи докрай педала на газта.
— По-бавно — каза Зефир.
— Добре. Просто исках да чуя как ще изреве двигателят.
— Карай.
Реймънд подкара камиона. Когато минаваха край будката на пазача, проточи врат през прозореца на кабината с надеждата, че ще забележи някакво движение вътре. Но там нищо не помръдваше.
— По дяволите — каза Реймънд, — подяволитеподяволитеподяволите.
— Като изкачиш наклона, свий вляво.
— Вдясно, разбира се.
— Вляво — каза Зефир.
— Сигурна ли си? Аз гласувам за десния завой.
— Свий вляво или пак ще те напляскам.
Реймънд зави наляво.
— Не съм съвсем сигурен, че одобрявам изцяло този нов дисциплинарен елемент, появил се в отношенията ни.
— На края на улицата свий вдясно.
— Не желая да ме пляскаш повече. — Реймънд зави надясно.
— Тогава се дръж както трябва.
Реймънд се намръщи и продължи да кара. Справяше се доста добре с големия камион. Сменяше плавно скоростите. Не натискаше рязко спирачките. След един-два експеримента, при които едва не загинаха, дори започна да схваща от коя страна на пътя да кара.
— Как сме с времето? — попита той.
— Разполагаме с около десет минути.
— Професорът дали ще се върне навреме на кораба?
— Точно на минутата. Той е професионалист.
— Хей, виж, пристанището е пред нас. Мисля, че ще успеем.
— Червен светофар, Реймънд. Червен светофар!
— Виждам, виждам. — Гумите на големия камион болезнено изсвистяха пред светофара.
— Не го видя.
— Видях го. — Реймънд свали стъклото откъм неговата страна, провеси навън ръка и започна да барабани небрежно по вратата. Вътрешно обаче се тресеше от страх. Той се беше насъбирал в него от доста време и сега, когато бяха толкова близо до кораба, Реймънд се залюля на седалката, а улицата започна да се размива пред погледа му.