Пробуждането на демона

Кат трябваше да положи усилия, за да прикрие недоволната си гримаса. Подобно покровителствено отношение никак не й се нравеше (та тя нямаше нужда от ничия защита!), но пък Конър наистина не искаше да я засегне.

— Нали така ставало — шеговито подхвърли младият благородник и като взе една празна чаша от масата, изсипа половината вино в нея, а своята, която още не беше докоснал, подаде на момичето. — Прекрасната девойка попада в плен на зли чудовища, но тогава идва безстрашният герой и я изтръгва от лапите им.

Кат не знаеше дали Конър се шегува или не, но беше сигурна, че не се опитва да я вземе на подбив.

— Измишльотини — продължи той все така непринудено. — А може би идвах тук с надеждата, че сам аз ще се забъркам в някоя каша, така да се каже, и тогава ти ще ми се притечеш на помощ.

— И защо ще искам да го правя? — думите изскочиха от устата на младата жена, преди да успее да ги спре, но тревогата да не би да е прекалила, се изпари миг по-късно, когато Конър избухна в гръмогласен смях.

— Защо наистина? — повтори той. — Бездруго онази вечер доста се забавих, пък и когато се появих, май повече помогнах на тях, отколкото на теб.

— Подиграваш ли ми се?

— Възхищавам ти се, прелестна лейди — отвърна Конър начаса.

— И какво се очаква от мен? — попита Кат, която започваше да се чувства все по-спокойна и по-смела в негово присъствие. — Да припадна от вълнение? Или да изляза от „Задругата“ и да намеря някои негодяи, които биха били така добри да задоволят честолюбието ти?

И отново Конър избухна в бурен смях, към който този път, противно на волята си, се присъедини и момичето.

— Бива си те! — одобрително отбеляза благородникът. — Досущ като необяздено пони!

Смехът на Кат секна изведнъж. Шеговитото сравнение я жегна право в сърцето и нещо сякаш се размърда в съзнанието й, мъчейки се да излезе на повърхността.

— Извинявай! — рече Конър, когато видя сериозното й изражение. — Не исках да те засегна.

Не, не беше това, помисли си момичето, но не каза нищо.

— Кълна се, наистина нямах предвид твоята добродетелност, в която изобщо не се съмнявам — искрено продължи благородникът.

Кат му кимна успокоително и дори съумя да се усмихне.

— Трябва да вървя — обади се тя. — Имам работа…

— Може ли да се разходим, когато свършиш? — попита направо Конър. — Нима чаках всички тези седмици — повече от месец! — само за да науча името ти? Ще се разходим ли?

Младата жена не знаеше какво да отвърне.

— Трябва да попитам Петибуа — измърмори най-сетне, повече за да печели време, отколкото защото наистина се нуждаеше от разрешение.

— Още сега ще я уверя в почтеността на намеренията си — заяви Конър и се надигна.

Кат обаче сложи ръка на рамото му (силата й доста го изненада) и го спря:

— Няма нужда. Няма нужда.