Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— А какво, по дяволите, има там, горе! — посочих тръшнатата врата.
Кръмли изруга и се надвеси да помогне на Хенри. Хенри скочи с пъргавината на котка.
Слязох разтреперан още едно стъпало, размахвайки фенера пред себе си. Хенри и Кръмли идваха зад мен и сипеха цветисти ругатни.
Стълбата на саркофага опираше в други стъпала, които водеха десет фута надолу в катакомбата. Когато Кръмли слезе от последното стъпало, капакът на саркофага се стрелна нагоре и трясна над нас. Премигнах към образувалия се таван и видях нещо да виси от него. На мястото на изчезналата стълба имаше огромна желязна халка. Човек можеше да се хване за нея, да се засили и да скочи върху стълбата долу.
За един миг.
— Мразя това място! — заяви Хенри.
— Откъде си толкова сигурен? — попита Кръмли.
— Нещо не ми харесва. Чуйте!
Вятърът или нещо друго прихлопваше външната врата отгоре.
Кръмли грабна фенера и го завъртя около себе си:
— Вече и аз мразя това място.
На около десет фута от нас имаше врата в стената. Кръмли я напъна със сумтене. Отвори се. Бързо се промушихме през нея. Тръшна се зад нас и побягнахме.
Далеч от, а може би всъщност към Звяра?!
— Не гледай! — изкрещя Кръмли.
— Какво искаш да кажеш с това „Не гледай!“? — запита Хенри, разсичайки въздуха с бастуна си.
Кръмли, който бе най-отпред пак се провикна: „Просто не правете нищо. Само тичайте!“
Но докато тичахме, видях много неща — купища кости, пирамиди от черепи, строшени ковчези, разпръснати погребални венци, счупени кандила, парчета от статуи, унищожени икони — бойното поле на смъртта. Като че ли в средата на парада съдбата бе изстреляла шрапнел и той ни гонеше по мухлясалите дупки, където плътта се бе стопила и се усмихваха зловещо само зъбите.
Не гледай?! — помислих си аз, — не, не спирай! — Обезумял от ужас, щях да се стоваря върху Хенри. Но той ме прасна с бастуна и заех място в редицата.
Гледките се сменяха. След купищата кости дойде ред на куп консервни кутии, след мраморните гробници — гробници от бетон, докато изведнъж се озовахме в стария, черно-бял свят. Край нас пак бе пълно с имена, но този път те бяха изписани върху кутии от филми.
— Къде сме, по дяволите? — каза запъхтян Кръмли.
— Ратиган! Ботуин! О, Боже! Ние сме в Максимус Филмс! Минали сме над, под и през стената!
Наистина бяхме в склада за филми на Ботуин и рая на Ратиган сред избледнелите снимки от 1920-а, 1922-ра и 1925-а. Гробницата не за кости, а за филми, както веднъж я бе нарекла Констанс. Взирах се в мрака, за да се убедя, че истинските трупове ги няма, макар и да се надигат филмовите призраци. Погледнах заглавията: „Индианецът“, „Коварният д-р Фу Манчу“, „Черният пират“. Някои от филмите принадлежаха на други студия, но явно бяха взети под наем или откраднати.
Бях разкъсан на две. Едната ми половина искаше да продължи да бяга от черния ужас отзад, а другата копнееше да остане, да докосне древните призраци, които ме преследваха от детството.
Прищя ми се да извикам, макар и да не го направих: Не си отивайте! Чейни! Феърбанкс! Човекът с желязната маска! Немо под водата! Д’Артанян! Почакайте! Аз ще се върна! Ако оживея, разбира се. Много скоро!
У мен говореха и уплахата, и бликналата любов.
Не гледай примамките — казвах си аз. Спомни си мрака. Бягай.
Не спирай, за Бога!
Ехото от стъпките ни утрои паниката, която ни бе обзела. Последните трийсет ярда изминахме с неистови писъци, плътно прилепнали един до друг. Кръмли размахваше фенера си като побесняла маймуна, а слепият Хенри и аз се строполихме заедно пред последната врата.
— Божичко, заключена е!
Пак напънахме дръжката.
Замръзнах на място, защото си спомних старите филми. Разбиваш вратата и върху теб се излива порой, който наводнява цял Ню Йорк и те поглъща. Разбиваш вратата и геената те блъсва с огромни, огнени кълба. Разбиваш вратата и чудовищата на всички времена те стисват между ноктите си, за да те захвърлят в бездънната пропаст. Летиш в безкрайността и пищиш, обезумял от ужас.
Дръжката на вратата стана хлъзгава от потта по ръката ми. Зад нея остаряваше Гуанахуато! Онзи дълъг тунел в Мексико, където като дете бях пробягал между страхотиите, сто и десетте мъже, жени и деца и пожълтелите мумии, наредени една до друга в очакване на туристите и на Страшния съд.
Гуанахуато тук? Не, не е възможно.
Натиснах дръжката и вратата се отвори плавно, без каквото и да било изскърцване на добре смазаните й панти.
Стъписахме се.
Пристъпихме задъхани напред и тръшнахме вратата зад себе си.
Обърнахме се.
До нас имаше един огромен стол.
И празно бюро.
С бял телефон по средата.