През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Сихди, усещам капака!
— Говори по-тихо! Вън може да има някой. Освети го сега с фенера.
Забелязах фенерчето да блещука горе в ъгъла, където бяхме видели отвора. Халеф го държеше с лявата си ръка, а с дясната опипваше капака.
— Направен е от дебели стволове — прошепна той. — Но малката вратичка в него е от дъски.
— Добре е, че е тънка. Почукай по нея, за да разберем по звука колко е дебела.
— Но нали тогава ще ме чуят!
— По-добре е, разбира се, ако не забележат нищо, но за нас е важно да знаем дали отгоре също има пазачи. Той почука и веднага след това се чу силен смях и някой извика:
— Чуйте, враговете ни са под нас до вратичката! Вън пред колибата се чу въпросът:
— Пуснато ли е резето?
— Разбира се!
— Няма да могат да излязат. Качили са се един върху друг.
— Да, правят гимнастически упражнения. Но като ги натисне гладът, ще играят съвсем друга гимнастика. Предпочитам да отворя вратата.
— В никакъв случай!
— Бих могъл да им цапна с приклада по един по главата!
— За това винаги има време. Нека да чукат.
— Чу ли, сихди? — попита Халеф. — Ще позволим ли да ни пречукат с прикладите си?
— Не. Ще помолим господата да се махнат от вратичката горе.
— Едва ли ще го направят.
— Няма да могат да устоят на молбата ми. Слез, Халеф! Аз ще се кача на твоето място.
Оско бавно се наведе надолу. Омар слезе от гърба му, а Халеф скочи от неговите рамене.
— Сега първо малко си починете — казах аз, — защото все пак беше уморително. Аз съм по-тежък от Халеф, а ще трябва да остана по-дълго горе.
Изчакахме няколко минути, а после Омар ме качи на раменете си.
— Но сега внимавайте двойно повече, за да не падна — предупредих ги аз. — С моя ранен крак едно падане може да бъде много по-опасно.
— Не се страхувай, ефенди! — заяви Оско. — Ще стоя като дърво. Скалната цепнатина е толкова тясна, че мога да се подпра с лакти от двете страни. А това е здрава опора.
Омар отново се качи на раменете на Оско. Бях по-висок от дребния хаджия и беше достатъчно съвсем леко да вдигна ръце, за да стигна до капака. Главата ми почти опря в него. Фенерчето беше у мен и осветих с него дъските. В единия край на капака беше забита желязна кука, през която сигурно имаше мушнато резе. Двата края на куката се подаваха от дървото и бяха подбити настрани, така че отново се забиваха в него.
Почуках с кокалчето на показалеца си. Съдейки по звука, дъската не беше по-дебела от два сантиметра. На почукването ми сега бе даден следният отговор:
— Чуваш ли? Пак са тук. Но ако отворят капака, ще трябва да вдигнат и мен.
Тъй като сега бях по-близо до говорещите, разпознах гласа на месаря. По думите му и звука можеше да се направи изводът, че той седи върху капака. Това беше непредпазливост, каквато един разбойник не би трябвало да проявява.
Чурак подигравателно се изсмя. Отговори му друг смях, а после чух думите:
— Мишките няма да успеят да избягат, защото котките ги чакат пред дупката.
Не можах да позная този глас, но разбрах, че мъжът седи до капака, приблизително там, където беше моята глава.
— Чуваш ли? — попита Халеф. — Пазачите още са тук. Сега можеш да ги помолиш да си отидат. Много бих искал да знам как ще го направиш.
— Веднага ще чуеш. Дай ми пушката, двамата под мен ще ми я подадат.
— Ах, сега разбирам. Коя искаш?
— Мечкоубиеца.
Разбира се, казах всичко това тихо, за да не чуят пазачите над мен. Халеф даде пушката на Оско, който я протегна към Омар.
— Сега внимавай, Омар! — прошепнах аз. — Тук горе, под капака, нямам достатъчно място, за да се прицеля. Мога само да насоча дулото натам, където трябва да улучат куршумите. Ще кажа «едно» и «две». Ти ще държиш приклада с две ръце. При «едно» ще натиснеш десния спусък, а щом отново се прицеля и кажа «две», ще изпразниш и лявата цев. Разбра ли?
— Да, ефенди!
Хванах двуцевката и я насочих в средата на капака, където седеше месарят.
— Сега «едно»!
Изстрелът изтрещя. Над нас се раздаде вик на уплаха и болка:
— Аллах! Те стрелят!
Това не беше гласът на месаря, а на другия. Значи той седеше върху онази част на капака, който се състоеше от кръгли дървесни стволове. Насочих лявата цев към едно място, където се допираха два такива ствола и куршумът минаваше не през дебелото дърво, а между допрените стени на дърветата.