Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Ние стояхме встрани, но доста близо до Лома — аз, облечена в черно, Таня, обляна в сълзи, Костя, надянал очилата си със златни рамки, и Славик, загърнат в скъпото си, подплатено с кожа палто. Присъстващите ни поглеждаха объркано и с известна уплаха, а онези, които имаха ум в главите си, вече бяха схванали, че старите времена безвъзвратно са потънали в небитието и че идват нови, към които трябваше да се приспособят.
Саид — последният останал жив от старите приятели на Лома, несъмнено беше умен човек. Той стоеше на три крачки от Лома, зад гърба му или по-точно — зад рамото му до него, но отзад, и не напираше напред. Когато заринаха гроба и го окичиха с венци, той тихо каза:
— Да, Гена, останахме само двамата с теб.
Опитах се да доловя в гласа му някакъв намек, но чух само мъка и смирение пред съдбата.
— Да — кимна мъжлето ми, те се прегърнаха пред очите на цялата компания и се потупаха по раменете. Останалите търпеливо чакаха момента, в който Лома ще тръгне към колата си. Той пое, а Саид закрачи уж до него, но малко отзад. След това присъстващите направиха път и на нас и с известно облекчение се потътриха към автомобилите, които ги чакаха встрани. По повечето лица беше изписано объркване.
— Саид е умен човек — каза Таня, докато се настаняваше на велурената седалка. — Уроците на историята също са го научили на някои неща.
Аз кимнах. За разлика от другите приятелчета на Лома, Саид винаги бе предизвиквал у мен симпатия.
Поменът премина без излишен разкош, никой не дръзна да произнася хвалебствени оди за Моисеев, никой не предложи и да му издигне паметник в цял ръст. Хората просто поседяха малко, пийнаха по чаша и започнаха да скучаят. А какви помени се правеха навремето! Аркаша например го поменаваха цяла седмица, и то толкова бурно, че половин година след това имаше какво да си разказват.
Аз и Таня седяхме една до друга встрани, Лома естествено беше начело на масата, а Костя седеше от дясната му страна — там, където преди винаги сядаше Льоша. Това беше достатъчно да подтикне умните хора към размисли, но те не бяха чак толкова много, което по разбираеми причини ме радваше. Саид седеше от лявата страна на Лома, държеше се скромно, пиеше малко и беше сериозен, но не демонстрираше кой знае каква мъка. Лома непрекъснато се обръщаше към приятеля си, очевидно с желанието да подчертае, че тяхната дружба е минала през огън и вода. Таня само се подсмихваше. Саид изчака подходящия момент и дойде при нас. Трябва да отбележа, че азиатското у него беше само идиотският му прякор, който бе получил отдавна заради пристрастието му към някакъв филм. Фамилията му беше Пантелеев, а името — Саша, но още преди много години те бяха напълно забравени и никой не го наричаше по друг начин, освен Саид. Самата аз съвсем неотдавна с известно изумление научих истинското му име, разбира се, благодарение на старанията на Таня. Но сега времената се бяха сменили и трябваше да забравим идиотските прякори.
Саша седна до мен, усмихна ми се приятелски и каза:
— Добре изглеждаш.
— Благодаря, Саша — отвърнах му мило и също му се усмихнах.
Той се загледа някъде пред себе си и бавно заговори:
— Рядко се виждаме. И все по-често поводите са тъжни.
— Да — кимнах, а сетне добавих: — Кой би могъл да допусне…
— Зависи — сви рамене Саид. — За мъртвец не се говорят лоши неща, но за Льоша няма кой знае какво добро да се каже. Той можеше да скъса нервите на всеки. Напоследък с него се виждахме рядко и само по работа.
— Да, и с Гена се виждаха така… Детските спомени ги крепяха…
— С детски спомени далеч не можеш да стигнеш… — кимна Саид. — Гена каза ли ти? Построих си вила. Мястото е страхотно — езерото е на две крачки, а наоколо има гора. Могат да се берат гъби, да се ходи за риба. Елате ни на гости, ще си починем семейно, Лариса ще се радва.
— Благодаря, непременно ще дойдем. А може да идем и на нашата вила, там също не е лошо… Как е дъщеря ти, тръгна ли на училище?
— Да, първокласничка е. Момичето е умно, не създава никакви проблеми.
— Децата растат…
Продължихме да си говорим в същия дух още около петнадесет минути, след което Саид ме погледна и каза онова, заради което се предполагаше, че бе подхванал целия този диалог:
— Лада, ти знаеш, че аз винаги съм те уважавал, а Гена ми е приятел и за него бих влязъл в огън и вода… И на момчетата винаги съм казвал, че мина времето, когато размахвахме юмруци и бързахме да си натъпчем джобовете с мангизи, сега вече животът е друг. Самите ние отдавна не сме хлапаци, имаме свои деца и трябва да мислим за тях.