Една любов в Париж

Но когато се натъкна на въпроса за любовта на Лидия — любов, която я разяждаше и господствуваше над всички нейни дела и мисли, та придаваше на всекидневния й живот глъбина и мисъл, както симфоничният съпровод на мелодията, — той можеше само да се оттегли в ужас и страхопочитание, тъй както човек бяга от някоя пламнала гора или придошла река — ужасен, но и непонятно привличан. Пред това неговата житейска опитност се оказваше безсилна. Той разбра, че в сравнение с нея неговите собствени преживелици са само банални флиртове и че онова чувство, което в доста монотонния му живот от време на време му придаваше малко обаяние и веселост, не е било нищо друго освен момчешка сантименталност. Той просто не можеше да си представи, че в тялото на тази обикновена, бледна и дребна женичка може да се побира толкова мощна страст. Това проличаваше не само от нейните думи, но човек го долавяше и по пътя на вътрешното си прозрение, схващаше го по дълбочината на проницателния й поглед, по свитите й устни, когато тя не знаеше, че я наблюдава. Долавяше се в сподавените тонове на припевния й глас. Нейната страст нямаше нищо общо с културните чувства, познати на Чарли; в нея имаше нещо диво и животинско, та въпреки високите си токове, копринени чорапи и костюми, Лидия нямаше вид на модерна жена, а на някоя дивачка с първобитни инстинкти, която някъде из най-тъмните кътчета на душата си още приютява маймуноподобното същество, от което човек произхожда.

— Боже, в каква каша се забърках? — запита се Чарли.

Той извади отново репортажа на Саймън. Очевидно авторът беше положил големи усилия, защото стилът му беше по-елегантен от обикновените криминални репортажи. Репортажът му представляваше упражнение в ироничен стил, очевидно написан от човек, който стои по-високо от всички тези неща, но между редовете се долавяха безпокойството и любопитството, с които Саймън се беше справил с характера на този човек, сдържан не от угризения на съвестта и не от страх от последиците. Репортажът му представляваше остроумно есе, но написано с толкова хладнокръвна грубост, че човек не можеше да го чете, без да изпита известно неприятно чувство. При опита си да извлече всичко възможно от тази богата тема, Саймън беше забравил, че се отнася за хора и за човешки чувства. Вярно е, че читателят неволно се усмихваше — не липсваше злъчен хумор, — но се усмихваше с досада. Саймън беше съумял изглежда да се промъкне в малката къщурка в Ньой. За да създаде известна представа за обстановката, в която Берже беше живял, той описваше с язвителен хумор безвкусната, задушна, но мебелирана с големи претенции стая, където го поканили да влезе. В стаята имало два пълни комплекта мебели — единият в стил Луи XV, а другият — в стил ампир. Мебелите стил Луи XV били от дърво, украсено с инкрустации и резба, с калъфи от копринен плат на мънички розови цветенца. Мебелите в стил ампир — със светложълта сатенена тапицировка. В средата на стаята имало маса, украсена богато с позлатени орнаменти и резба, с мраморна плоча. Очевидно и двата комплекта са били доставени от някой магазин по булевард Сент Антоан, където произвеждали модерни мебели на едро. Първоначалните им собственици са искали да се отърват от тях и така семейство Берже са ги купили на някоя разпродажба. Между двата дивана и множеството столове човек трудно можел да се движи, само с голяма предпазливост, а никъде не можело да се седне удобно. По стените висели големи, но долнокачествени картини с маслени бои, в тежки позлатени рамки, очевидно купени на някоя разпродажба, и то само защото са можели да ги вземат на безценица.