Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Остана още двайсет минути. Колкото повече въпроси задаваше, толкова повече се убеждаваше, че Оутс знае повече, отколкото показва. Но какво знаеше и защо искаше да го запази в тайна, бяха неща, които очевидно не смяташе да разкрива, и накрая Халифа реши, че едва ли ще изкопчи нещо повече. Отмести стола си и стана.
— Благодаря ви, господин Ортс. Извинете за безпокойството.
— Няма защо, господин Халифа. За мен беше удоволствие. И съм Оутс. О-у-т-с — произнесе по букви.
— О, да. Извинявам се. Аз пък съм инспектор Халифа.
Двамата се ръкуваха сковано и Халифа тръгна към вратата. След две крачки обаче спря, извади бележника си и надраска нещо на една чиста страница.
— Само един последен въпрос. Това говори ли ви нещо?
Показа страницата на Оутс. На нея имаше грубоват квадрат, точно такъв, какъвто момиченцето беше нарисувало в магазина на Икбар с няколко йероглифа вътре и редица от змии в долната част. Оутс го погледна и мускулите на челюстта му се стегнаха едва забележимо.
— Не — отвърна след кратка пауза. — Боя се, че не.
„Лъжец“ — помисли си Халифа.
Задържа за миг погледа на Оутс и прибра бележника в джоба си.
— Ами добре. Просто се сетих нещо. Още веднъж ви благодаря за помощта.
— Не мисля, че успях да ви помогна кой знае колко — отвърна Оутс.
— Тъкмо обратното. Бяхте извънредно… полезен.
Халифа се усмихна и излезе през вратата.
В кабинета си Чарлз Скуайърс изключи интеркома, по който слушаше разговора, и се облегна в стола си. Известно време остана неподвижен, взирайки се в тавана с лека гримаса, след което се наведе отново, взе телефона и бързо набра някакъв номер. Чуха се три позвънявания и изщракване.
— Джемал — каза той. — Мисля, че имаме проблем.
24
Луксор
Стигнаха средата на пътя до Луксор следобед, след като бяха пътували почти двайсет часа.
Можеха да изминат целия път за една трета от това време, но Даниел беше настоял да избегнат пътуването през Среден Египет.
— На юг от Бени Суеф гъмжи от фундаменталисти — обясни той. — Не можеш и да се изплюеш, без Саиф ал-Таар да разбере. Освен това има полицейски постове на всяко разклонение. Чужденците пътуват в този район само с придружител. Ще ни хванат преди да сме изминали и десет километра.
Затова вместо да поемат право на юг по магистралата за Луксор покрай Нил, тръгнаха на изток към ал-Васта в пустинята.
— Ще отидем до Червено море — каза той, докато чертаеше маршрута на картата, — а след това ще следваме брега на юг до ал-Куизеир. След това отново ще влезем навътре и ще стигнем до Нил тук, в Кус, малко по на север от Луксор. Така ще избегнем магистралата.
— Струва ми се доста обиколно.
— Да — съгласи се той. — Но си има предимства. Като например да стигнем до Луксор живи.
Учудващо, като се имаха предвид обстоятелствата, но пътешествието се оказа много приятно за Тара. По пътя на изток нямаше много движение и Даниел вдигаше до сто и четиридесет километра в час. После слънцето залезе зад тях, падна мрак и те останаха сами насред пустинята. Въздухът беше чист и леденостуден, над главите им трепкаха милион звезди.
— Прекрасно е — извика тя, докато се носеха през пустошта. — Никога не съм виждала толкова много звезди.
Даниел забави малко.
— Египтяните вярвали, че звездите са деца на богинята на нощта Нут. Тя ги раждала всяка нощ и ги поглъщала на сутринта. Освен това вярвали, че са душите на мъртвите, очакващи в мрака завръщането на бога на слънцето Ра.
Тя го хвана по-здраво през кръста, наслаждавайки се на топлината и твърдостта на тялото му. Изведнъж всичко, което се беше случило през последните два дни, й се стори съвсем далечно.
Спряха да пренощуват в едно рибарско селце на брега и намериха в местното кафене стая с две легла и изглед към морето.
Даниел заспа почти моментално. Тара дълго остана будна — слушаше плискането на вълните и гледаше на лунната светлина лицето на Даниел, загоряло и силно, със смръщени вежди, сякаш мислите му го тревожеха. Той заговори насън и тя не можа да се сдържи и се наведе, за да го чуе. Изричаше някакво име. Женско име. Мери. И отново и отново. Мери. Стомахът й се сви и тя се отдръпна и се загледа през прозореца необяснимо натъжена.
На сутринта не каза нищо за това и след като закусиха набързо, на разсъмване продължиха на юг към Хургада, Порт Сафага и ел-Хамаравейн, докато не стигнаха до ал-Куизеир и не поеха отново на запад. Вятърът биеше в лицата им, каменистата пустиня се изнизваше от двете им страни.