Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Не!
— Господин Риърдън — каза Франсиско с тържествен, спокоен глас, — ако видехте Атлас, гигантът, който държи света на раменете си, ако видехте как стои, с кръв, която тече по гърдите му, с огъващи се колене, с ръце, които треперят, но все още се опитват да задържат света горе с последни сили, и колкото по-голямо е усилието, толкова по-тежко притиска светът раменете му — какво бихте му казали?
— Аз… не знам. Какво… би могъл да направи? Вие какво бихте му казали?
— Да изправи рамене.
Тракането на метал дойде като несиметричен поток от звуци, без различим ритъм, не като действието на механизъм, а като някакъв съзнателен импулс, който стоеше зад всяко внезапно, разкъсващо нарастване, което се разбиваше сред стоновете на зъбчатите колела. Стъклата на прозорците потрепваха от време на време.
Очите на Франсиско бяха впити в Риърдън, сякаш проследяваше траекториите на куршумите върху поразена цел. Траекторията беше трудна за проследяване: изпитата фигура на ръба на бюрото беше изпъната, студените сини очи не показваха нищо, освен напрежението на погледа, съсредоточен в далечината, единствено неумолимата уста го издаваше с очертание, нарисувано от болката.
— Продължавайте — с усилие каза Риърдън, — продължавайте. Не сте свършили, нали?
— По-скоро тъкмо започвам — твърдо каза Франсиско.
— Накъде… накъде биете?
— Ще разберете, преди да съм свършил. Но първо искам да отговорите на един въпрос: ако разбирате естеството на товара си, как можете…
Писъкът на сирената за авария разби пространството под прозореца и се изстреля като ракета в дълга, тънка линия в небето. Задържа се за момент, после спадна, после отново тръгна нагоре, в спирала от звуци, сякаш борейки се срещу ужаса да изкрещи по-силно. Беше писък на агония, звук за помощ, гласът на завода, сякаш на ранено тяло, което вика, за да запази душата си.
Риърдън мислеше, че е скочил към вратата в секундата, в която писъкът беше достигнал до съзнанието му, но видя, че е закъснял с един миг, защото Франсиско го беше изпреварил. Изхвърлен от взрива на същата реакция като неговата, Франсиско тичаше през фоайето, натисна бутона на асансьора, но, без да го чака, се втурна надолу по стълбите. Риърдън го последва и гледайки стрелката на асансьора да слиза по етажите, те го пресрещнаха на средата на сградата. Преди още стоманената клетка да престане да трепери и да спре на приземния етаж, Франсиско вече беше излязъл, тичайки да пресрещне звука на вика за помощ. Риърдън смяташе, че е добър бегач, но не можеше да поддържа темпото на гъвкавата фигура, която се мяркаше между осветените в червено линии и тъмнината, фигурата на безполезния плейбой, на когото се презираше, че се възхищава.
Потокът, който избликваше от една дупка ниско на стената на една пещ с тяга, нямаше червения отблясък на огъня, а бялата лъчистост на слънчевата светлина. Лееше се по земята и се разделяше на неравни ръкави, пробиваше си пътя през влажната пара, сякаш беше утринна зора. Беше течно желязо, а онова, което писъкът на алармата известяваше, беше пробив. Съдържанието на пещта беше задържано и беше пробило крана. Майсторът на пещта лежеше в безсъзнание, белият поток бликаше, бавно разширявайки дупката, и хората се бореха с пясък, маркучи и огнеупорна глина да спрат блестящите струи, които се разтичаха с тежко, плъзгащо се движение, изяждайки всичко по пътя си в стълбове парлив дим.