Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Мога да ти отрежа ръката, знаеш ли? Това е наказанието за крадците. Но за какво ще си ми само с една ръка? — изправи се лекарят и захвърли ръжена на пода. — Може би ще ти я отрежа, когато службата ти при мен приключи. Или пък ще останеш още седем години като наказание за престъплението си. Как можа изобщо да си помислиш да бягаш от мен и да крадеш мои неща?
Думите му нямаха никакво значение. Той се заблуждаваше, че Адаир ще оцелее. Нямаше да изкара и до сутринта, а какво остава за седем години. Кръвта, която давеше органите му, изригна през гърлото към устата му. Изля се през устните му на дървения под и потече към краката на стареца на тъмна струйка. Всяко отверстие по тялото му кървеше. Адаир примигна. Старецът беше млъкнал и се взираше внимателно в него. Запълзя ниско до пода към момчето като змия или гущер и когато се озова много близо до него, езикът му се стрелна напред. Протегна кокалестия си пръст и го потопи в кръвта, която се лееше от устата на Адаир. Тя се размаза по ръката му, когато я приближи към лицето си и я обърса в езика си. Върна езика си обратно в устата и от устните му се изтръгна кратка развълнувана въздишка. В този миг Адаир с облекчение изпадна в несвяст. Но последното нещо, което забеляза, когато съзнанието го напускаше за последен път — както си мислеше тогава — беше как старецът го гали по лицето и прокарва пръсти през подгизналата му от пот коса.
21.
На сутринта Маргерит намери Адаир в ужасно състояние.
Тялото му гаснеше, вътрешностите му бяха смазани, кръвта бе попила в дрехите му и след като беше изсъхнала, го бе залепила за пода, та икономката трябваше да избърше мястото с парцал, напоен в топла вода, за да го премести.
Той лежа в безсъзнание на сламеното си легло няколко дни. Когато дойде на себе си, откри, че е покрит с черни и виолетови синини, жълти и зелени по краищата. Кожата му пареше и го болеше при докосване. Но някак си Маргерит бе успяла да почисти всичката кръв от него и го бе преоблякла в чиста ленена нощница.
Адаир ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, мислите му бяха объркани и се блъскаха хаотично в главата му.
В тежките мигове по здрач си въобразяваше, че някой го докосва, че по лицето и устните му се плъзгат пръсти. Друг път пък му се струваше, че го обръщат по корем и го събличат. Последното можете да се обясни с това, че Маргерит милостиво го почиства, защото той не можеше да стигне до гърнето. Беше неспособен да направи каквото и да било, не можеше да помръдне, нито да се съпротивлява, оставаше му само да приеме това вмешателство, независимо дали то бе истинско или въображаемо.
Обонянието беше първото сетиво, което се върна, и Адаир започна да разпознава миризмите във въздуха, които бяха примесени с вкуса на желязо от кръвта по езика му и на говежда лой. След като отвори и очи, му трябваха няколко секунди, за да може погледът му да дойде на фокус и да се увери, че не е загубил зрението си. Обстановката край нето отново стана реална и болката се върна. Болеше го гръдният кош, повдигаше му се и с всеки дъх усещаше, че ребрата му са счупени. С болката се върна и гласът му. Заопипва одеялото и безуспешно се опита да стане. Маргерит бързо отиде при него и пипна челото му. Размърда ръцете и краката му, търсеше признаци на счупено, искаше да знае дали може да ги движи сам, или е загубил контрол над крайниците си. За какво им беше работник, който не може да ползва ръцете и краката си?
Занесе му супа, а след това до вечерта не му обърна никакво внимание, гледаше си домакинската работа. Той нямаше избор, освен да се взира в тавана и да гледа как движението на квадратчето светлина от прозореца по стената отбелязва хода на времето. Броеше часовете до вечерта, когато старецът щеше да се събуди. Адаир го очакваше, изпълнен със страх. По-добре да беше умрял през деня, отколкото да се събуди в капана на смазаното си тяло. Колко ли време ще му трябва да се възстанови, чудеше се той. Ще бъде ли пак като преди, след като костите му зараснат? Дали счупеното щеше да заздравее правилно? Ще куца ли, ще има ли гърбица? Поне лицето му не бе обезобразено. Старецът не го бе удрял по главата, ако беше стоварил ръжена върху нея, черепът му щеше да се разцепи на две.