Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Завива наляво и изчезва.
Бързам след него — колкото мога със старите си крака и кутията, която тежи. Надолу до храма, наляво нагоре по хълма. Би трябвало да е тъмно, но не е: дори през нощта градът сякаш грее с блясъка на собственото си съществуване. Но ако успея да го видя…
Боря се да запазя равновесие, крачките ми кънтят силно по паважа. Мъжът пред мен се обръща и ме вижда. В продължение на още няколко метра се опитва ме прогони със силата на желанието си или се преструва, че не ме е забелязал. След това проверява отново, вижда кутията в ръката ми и всичките му съмнения се разсейват. Хуква.
Не мога да ускоря ход много — със сигурност не и с кутията в ръка. Дали да не я хвърля? Дори да го направя, вероятно няма да мога да го хвана. Сега вече е почти на гребена на хълма и щом прекоси главната улица, може да изчезне в лабиринта от улици на стария град и да изчезне завинаги.
Тънка фигура в призрачнобяла туника изтичва покрай мен. Мъжът ми се струва познат, макар да не мога да видя достатъчно от него, за да съм сигурен. Онзи пред нас го вижда и сякаш се паникьосва. Поколебава се и накрая се шмугва в странична уличка. Не успява да избяга. Когато накрая стигам там, чувам сумтенето и ударите от бой с голи юмруци в мрака. Мъжът е хванат и сега се бори да се освободи от преследвача си на земята. Отскубва се и рипва като куче. Висока стена се издига покрай пасажа: мъжът подскача, хваща се за горния край и започва да рита, за да се прехвърли през нея. Опитвам се да сграбча краката му, но той изпъва крак и ме улучва в лицето. Прескача стената и изчезва. Устата ми киселее от кръвта и е изтръпнала от болка, но това не може да се сравни с яростта, че съм го оставил да избяга.
— Кой е той?
Симеон се надига от земята и търка рамото си. Бях му казал да не идва, но сега това вече няма значение. Трябва да се прехвърля през стената, но не мога да се справя сам. Карам го да приклекне под нея и да ми направи апашко столче, за да ме повдигне в тъмнината. Тухлите са студени и неравни; имам чувството, че ще ги изкъртя с голи ръце, ако те не се предадат първи. Ритам и се гърча като риба, за да се набера.
— Да помогна?
Успях. Оставам легнал върху оградата за секунда, за да си поема дъх.
— Подай ми кутията. — Това е единственото нещо, което спечелих. Няма да го оставя да се изгуби.
Симеон ми я подава нагоре.
— А сега отиди и намери нощната стража.
Той кимва и хуква обратно надолу по улицата. Стиснал кутията, аз падам зад стената. Коленете ми пукат, но не се строшават.
Озовавам се на строителна площадка. Един ден това ще стане добре обзаведена вила за някой придворен; в момента е бъркотия от ниски тухлени стени и плитки изкопи, които трудно се забелязват в мрака. Напрягам очи за беглеца, но нищо не виждам.
Доколкото мога да разбера, стената огражда целия парцел, но все някъде трябва да има вход. Тръгвам бавно по границите на парцела, оглеждайки мрака. Колкото повече се вглеждам, толкова повече очите ми се приспособяват и толкова по-сложна става картината. В мрака всяка талпа, колона или полуиззидана стена приемат формите на човек. Ако успея да стигна до входа преди него — все още има надежда да го хвана.
Следвам стената след един завой и още малко по-нататък. Ръката ми се плъзга по тухлите на оградата, попада в празнота, след това напипва дърво, панти и резе. Портата. Бутам я, но тя не помръдва; вероятно строителите са я заключили отвън.
Не е излязъл оттук. Може да се е покатерил обратно през стената, но не и без да вдигне шум. Това означава, че все още е тук, в капан с мен, като гладиатори на арената.
А аз все още нося Александровата кутия за документи, която ми тежи. Отдръпвам се от портата и слагам сандъчето в един ров зад висока до коленете стена, скривайки го с малко пръст. Всеки звук си играе с въображението ми, изкривено от страх, докато вече не знам какво чувам. Може и да бъркам — вероятно отдавна си е отишъл, а на сутринта аз още ще клеча тук сам в калта.
Повече не мога да понасям тишината.
— Тук ли си?
Никакъв отговор. Нощта поглъща думите ми.
— Кой си ти?
Нищо.
— Ти ли уби Александър?
Чувам тракане отдясно — шум от ритнати камъчета. Вероятно отново се беше раздвижил. Надничам внимателно над стената. Нощният бриз донася звука; мисля, че съзирам движение.
На четири крака пълзя покрай стената. Земята е осеяна с камъни, които не виждам, за да ги избягвам. Всеки път, когато се впиват в дланите и коленете ми, трябва да прехапвам устни. Стигам до купчина керемиди и за малко да ги бутна да паднат.