Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
… как се изтърколвам от леглото в мрака, навличам грубия вълнен плащ, гледайки да не събудя останалите. Нощта е толкова студена, че повърхността на водата е замръзнала и се строшава. Днес е най-тъмният ден в най-тъмния месец на едно от най-мрачните места на света.
Константин отваря вратата и ние се измъкваме. През парадния плац, покрай задната част на главната квартира и оборите. В този час на деня светът е само миризми и звуци: пушек от дървата в печките, овче блеене от кошарата, докато очакват касапина, мляскането на коне, които дъвчат сено в обора. Главната порта е заключена, но има страничен вход в източната кула, а постовият е заспал.
Отвъд стените заскрежената трева скърца под ботушите ни. Прекосили сме граница — намираме се отвъд края на света. Изкатерваме се по насипа пръст, спускаме се в долината, прекосяваме реката и се изкачваме по отсрещния хълм. Сърцето ме боли от студа, но това е хубава болка — чиста и неопетнена.
На върха на хълма растат групичка брези и една бодлива зеленика. Сега в небето се е появила светлина, но още не е слънцето. Константин спира, обръща се към най-синята част от хоризонта и чака. Влажният му дъх образува ореол от пара около главата му.
— Ако трибунът разбере, че сме напуснали лагера без разрешение, една седмица ще даваме нощен караул — оплаквам се аз (този спомен от нашия живот трябва да е много ранен; не мисля, че сме на повече от шестнайсет). — Може да стане и по-лошо. Ами ако ни намерят местните — двама римски войници от погрешната страна на стената?
Константин вади меча си и посочва хоризонта, след това се завърта и показва зад нас.
— Знаеш ли каква е разликата между тук и там?
— По-хубави жени? — шегувам се аз.
Той посочва към укреплението, което смътно се различава на хребета зад нас.
— Стената. Зад нея никой не се страхува от нападение. Отпред няма нищо, което си заслужава да бъде защитавано.
— Значи това те кара да се чувстваш по-добре, докато стоиш тук и мръзнеш до смърт, слушайки сенките?
Той не ми обръща внимание.
— Знаеш ли защо?
— Какво защо?
— Защо империята означава мир?
— Защото нашите армии изкарват с бой желанието на всеки, който иска да воюва с нас.
— Заради установения ред. — Той продължава да гледа укреплението зад нас. — Нашата империя има четиринайсет хиляди мили граница и на всяка една от тях има укрепление, което изглежда така, а вътре има мъже, които говорят един и същи език. Независимо дали край Дунав, Нил или английската Тайн, ти ядеш същата храна, чуваш същите песни, възхваляваш същите богове.
Потропвам с крака и се питам как ли бих обяснил евентуалните измръзвания на центуриона?
Константин се обръща към мен.
— Защо се молим на боговете?
Търкам очи — прекалено съм сънлив, за да водим подобна дискусия. Черното небе над нас омеква до императорско алено.
Но Константин очаква отговор.
— Да избегнем нещастието?
— Точно така. — Точно това е искал да кажа. — Може би обаче трябва да очакваме повече от нашите богове. В края на краищата са богове!
— Те са ревниви прелюбодейци и убийци — отцеубийци, братоубийци, детеубийци. Освен това имат странна наклонност към диващината.
— Стари богове. — Той ги отхвърля по същия начин, както отпраща старите хора. — Знаеш ли, има един гръцки философ, сега му забравих името, който казва, че старите богове са просто разкази — действителни хора, чиито легенди са били преувеличавани в течение на вековете, докато не сме започнали да си мислим, че са богове.
Докосвам железния амулет, който нося на врата си, моя амулет за късмет, дето трябва да ме пази от злото.
— През последните петдесет години нашите владетели се държаха като тези богове и едва не изгубиха империята. Трябва да гледаме отвъд тях. Имаме нужда от по-висш бог.
— Промените започват отгоре.
— Старите богове са господари на мрака и съперничеството. Трябва да обожаваме бог на светлината. Единствен бог за един свят. — Той откъсва плод от бодливата зеленика и го смачква между пръстите си. Изглежда се е убол. — Светлината дойде в света и мракът не можа да я разбере.
— Какво е това?
— Чух го в столовата. — Гласът му звучи унесено. — Където и да си в империята, когато вдигнеш очи, виждаш слънцето и знаеш, че то е с теб. Топли гърба ти, кара посевите ти да узреят, осветява твоя път. Дори в най-дълбока зима то се завръща. Непобедимата светлина.