Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Обръща се на изток с протегнати ръце. Бледа светлина проблясва на хоризонта. Обаче засега слънцето не се издига и светът е все още в мрак.
Чудя се защо си спомням това. Не защото имаше значение по-късно. В историята на Александър не го пише, но историците, които ще са свободни да работят, когато си е отишъл, ще отбележат, че приносът на Константин за отбраната на империята беше отслабването на нейните граници. Той изтегли полевата армия и я съсредоточи дълбоко във вътрешността, оставяйки помощни войски и мобилизирани местни да ги пазят. Тъй като живеещите в граничните области контактуват свободно, половината от онези, които трябваше да държат вън от границите, бяха техни роднини.
Все едно да оставиш корпуса на лодката да изгние, разчитайки на това, че имаш достатъчно канчета, за да я изгребеш, каза един приятел, който работеше в левантинското корабоплаване.
Но споменът упорства. Константин, който чака разсъмването с мокри от росата очи, решен да намери нещо по-добро отвъд хоризонта и убеден, че ще го постигне.
Примигвам. Някой върви по улицата към мен — здрав мъж, който е вдигнал качулката на плаща си, за да се защити от вечерния бриз. Вижда ме, спира, сваля качулката, под която се разкрива снопче бяла коса върху покрит със старчески петна скалп. Аврелий Симах.
— Какво правиш тук? — питам аз.
— Вървя — плъзга той очи по мен. — Това е повече от онова, които ти правиш.
— Аз чакам някого.
— Още ли чакаш, за да научиш кой е убил Александър Киренски? Август ще изгуби търпение.
Слушам го с половин ухо, докато се чудя защо ли е тук. Той ли е човекът, с когото трябва да се срещна? Със сигурност не се държи така, сякаш е очаквал да налети на мен.
— Говори ли с християните? — настоява да научи.
— Те ме посъветваха да говоря с теб. Особено твоят приятел Порфирий, който знае няколко интересни истории за гоненията.
Симах завърта очи.
— Няма нищо, което християните да обичат повече от това да ти разказват собствените си минали злодеяния. Това им позволява да си мислят, че са по-добри, отколкото са били.
Не възразявам — но съм изненадан, че го чувам да казва подобно нещо.
— Смятах, че Порфирий ти е приятел?
— Беше мой гост. Когато стане на моите години, човек не го е грижа за измислицата приятелство.
Отново не възразявам.
— Знаеш ли в какво вярвам? — пита Симах спонтанно. — В Рим. Диоклециан не тръгна да ги преследва от злоба. Искаше да излекува империята — да сложи край на разделенията, които съсипаха много императори и позволиха на варварите да нахлуят. Смяташе, че ако успее да обедини Рим под една обща вяра, ще спаси империята. Константин има същия план, само че с друг бог. Това е всичко.
Отново си спомням зимната сутрин с Константин. Странно е, че се сещам точно сега.
— Да, Константин вярва в един обединяващ бог — съгласявам се аз, — но не се опитва да налага набожност с нажежено желязо и диба.
— Предполагам, смяташ, че това го прави по-благочестив. — Той размахва бастуна и накуцвайки се отдалечава изненадващо бързо. След шест крачки се обръща. — Мисли за Александър — предупреждава ме. — Каквото и да говорят за любов и мир, всяка религия има нужда от кървави жертвоприношения.
След още десетина крачи изчезна. През цялото време, докато разговаряхме, наблюдавах статуята зад гърба му да не би някой да се спотайва там. Сега ми е трудно да я видя: нощта бързо се спуска.
Но не толкова бързо, че да не я забележа. Висока слаба фигура — не повече от сянка между другите сенки — излиза из сумрака зад статуята. Спира, навежда се, сякаш да оправи връзката на сандала си, и тръгва отново.
Нова форма се е появила в мрака. Виждам ниските очертания на кутия или сандъче, лежащо на стъпалото до статуята. Бързам натам и го вдигам.
Това е кожена кутия за документи с месингови обръчи. Стените й са издути; когато я вдигам, усещам тежестта й. Пръстът ми проследява гръцките букви, издълбани върху дръжката от слонова кост.
АЛЕКСАНДРОС
Мъжът, който остави кутията, почти е изчезнал между две жилищни сгради — но там се вижда грозд светлини в края на пасажа — оброчни лампи горят пред малък храм. За миг силуетът му се очертава на фона на шарените светлини от пламъците като чудовище, което изпълзява от пещерата си. Висок и мършав, дългокрак, с къса туника.