Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Хвана ме в Рим. Не трябваше ли да ме следите, а?
— Проблеми с юрисдикцията — измърмори Джесъп. — Продължавай.
— Неговите хора ме набутаха в кола и ме отведоха на място, което приличаше на музей. Подобно на вилата му в Черна гора. Сметнах, че ще ме убие.
— Какво искаше?
— Какво общо има с Майкъл?
Джесъп въздъхна.
— Драгович е най-големият трафикант на хора, оръжия и наркотици на Балканите. Майкъл работеше в митническата служба на най-пропускливата страна в региона. Трябва ли да го казвам?
Тя още не можеше да проумее. Каза си, че не може да повярва. Но дълбоко в себе си, в най-тъмните ъгълчета на душата си знаеше, че в това има логика. Никога несекващият поток пари у Майкъл, колата и ваканциите, които бяха екстравагантни дори по мерките на работещите в Прищина западноевропейци. Вилата. Един спомен проблесна в главата й, освободен от мрака и отричането, които толкова дълго го бяха замъглявали.
— Онази нощ във вилата — започна тя бавно. — Събудих се и излязох навън. Майкъл беше при басейна с мъжа, който го уби, но те не се биеха. Разглеждаха заедно нещо. Едва като ме видя, онзи нападна Майкъл. — Спомни си първия въпрос на Джесъп. — Драгович искаше да научи защо съм оцеляла.
— Сметнали са те за мъртва. И не бяха далеч от истината.
— Не. — Аби щипна кожата на челото си с показалец и палец, опитвайки се да отблъсне болката, която блъскаше отвътре. — Драгович каза, че е имало още някого. Човекът, който бил изпратил, не се върнал, а труп също нямало. — Тя вдигна очи. — Вярно ли е?
— Полицията откри само трупа на Майкъл. Предполагам, че другият тип може да е бил отнесен в открито море.
— И така да е, кой го е убил? — Аби погледна надолу. Беше си изпила бирата, без дори да усети вкуса й. — Какво искате от мен? — попита тя отново.
Джесъп се протегна през масата и взе ръцете й в своите. Тя се опита да ги дръпне, но той я държеше здраво и не пожела да я пусне.
— Погледни ме. — Аби извъртя глава като капризно дете, отказвайки да го погледне в очите. — Погледни ме. Смяташ, че смъртта на Майкъл е краят на нещо? След тази нощ Драгович се е побъркал. Рутината е отишла на кино. Отвлича те, завеждат те при него — това не е част от плана. Някои от неговите най-близки съдружници никога не са се срещали с него, защо ти?
Никога ли не си се питала защо не си мъртва?
— Сред хората на Драгович се носят слухове. В каквото и да е бил забъркан Майкъл, било е нещо огромно — далеч надхвърлящо дребната контрабанда, в която го бяхме уличили. И нямаме ни най-малка представа за какво може да става дума.
Тя престана да се дърпа и се вторачи в него, потърси утеха в очите му, но не откри такава.
— Аз също не знам. Дори не знам защо съм жива.
— Имаш нещо.
Аби посочи чантата си.
— Всичко, което притежавам на този свят, е тук вътре.
— Върни се назад. Нещо, което Майкъл ти е казал? Нещо, което ти е дал?
— Предполагам, че може да е оставил нещо в апартамента ми.
— Претърсихме го много грижливо. — Видя изражението й. — Извинявай, но теб те нямаше, за да ни отвориш.
Тя отново опита да издърпа ръцете си и този път той я пусна. Една мисъл започна да се оформя в главата й, път, извеждащ от лабиринта, който Джесъп, Майкъл и Драгович бяха издигнали около нея.
— Можеш ли да ме вкараш в база „Бондстийл“?
22.
Константинопол — април 337 г.
Поредният залез; прахолякът на още един ден започва да се сляга. Дюкянджиите пускат кепенците, а грънчарите гасят огньовете за през нощта. Зад затворени врати джебчии свиват и отпускат пръсти, убийци острят ножове, а ревниви жени стриват отрова във виното на своите съпрузи.
Чакам на хълма, докато гледам как бакърената светлина на слънцето оцветява морето долу. Стоя на пост, патрулирам границата между деня и нощта. Не зная кого търся; надявам се, ще разбера, когато го видя. Сам съм. Симеон искаше да дойде, но аз го отпратих. Историята му за съобщението, оставено в черквата, трудно може да се нарече правдоподобна — обаче съм любопитен да видя къде ще ме отведе.
Статуята на Венера стои на малък площад на южния склон на града, издигащ се над морето, където се пресичат пет улици. Обикновено проститутките го използват като място за срещи, но тази вечер не са толкова много. Може би моето оглеждане ги прогонва.
Подобно на всички постови, мислите ми се отвличат и аз започвам да си спомням…