Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Къде се намира проклетият му кораб? Можете ли да ми кажете, по дяволите! Под водата — или що? Излива се тук долу с тонове. Къде отидоха проклетите му калъфи? А? Нищо ли не знаеш ти, весели моряко?…
След моментно объркване едно силно наклоняване на кораба помогна на Джукс да полети навътре; и едва погледът му бе успял да обхване относителния простор, спокойствие и блясък на машинното отделение, корабът, чиято кърма бе нагазила дълбоко във водата, го запрати с главата напред право срещу мистър Раут.
Ръката на главния механик, дълга като пипало, изправяйки се, сякаш изтласкана от пружина, се протегна да го посрещне и отклони, като го завъртя по посока на говорните тръби. В същото време мистър Раут повтори сериозно:
— Трябва да бързате, независимо от обстоятелствата.
— Там ли сте, сър? — извика Джукс и заслуша. Нищо. Изведнъж воят на вятъра се изсипа право в ухото му, но ето че един слаб глас измести спокойно рева на бурята:
— Вие ли сте, Джукс? Е?
Джукс беше готов да говори: като че ли само му липсваше време. Не беше трудно да докладва за всичко. Той можеше съвсем добре да си представи кулите, затворени във ВОНЯЩИЯ туиндек, налягали съсипани и уплашени между редиците сандъци. После един от тези сандъци или може би няколко наведнъж се отскубват от силното клатушкаме, блъскат се в други, стените им се разчупват, капаците изхвръкват и всичките тези недодялани китайци скачат вкупом да спасяват имуществото си. След това всяко рязко мятане на кораба щеше да хвърля тази тъпчеща, кряскаща тълпа насам-натам от единия край до другия, във водовъртеж от разтрошена дървения, разкъсани дрехи, търкалящи се доларови монети. Веднъж започнали борбата, те не ще бъдат в състояние сами да се спрат. Нищо не би могло да ги спре сега освен сила. Това беше истинска беда. Той го беше видял и това беше всичко, което би могъл да каже. Някои от тях трябва да са мъртви, така поне предполагаше. Останалите ще продължат да се бият…
Той пращаше нагоре думите си, които се застигаха една-друга и пълнеха тясната тръба. Те се изкачваха сякаш към безмълвието на един просветен разум, който бе останал горе сам заедно с бурята. И Джукс поиска да бъде освободен от задължението да гледа това отвратително безредие, което сега се прибавяше към големите изпитания на кораба.
V
Той чакаше. Пред очите му машините работеха с бавни усилия, в момента на едно бясно политане на кораба спряха съвсем и мистър Раут извика:
— Внимавай, Бийл!
Те спряха в една разумна неподвижност, утихнаха насред ход, едно от тежките колена на оста замръзна в наклонено положение, сякаш съзнавайки опасността и отминаването на времето. После с едно „Хайде сега!“ на главния механик и със звука на изтласкан през стиснати зъби дъх машините завършиха прекъснатия оборот и започнаха следващия.
В движенията им имаше разумната прозорливост, мъдрост и съзнание за огромна сила. Да тласкат търпеливо обезумелия кораб през яростта на вълните и срещу самото око на вятъра — ето каква беше тяхната работа. От време на време брадичката на мистър Раут опираше в гърдите му и той наблюдаваше машините със свити вежди, потънал сякаш в мисли.
Гласът, който бе изтласкал бурята от ухото на Джукс, поде:
— Вземете екипажа с вас… — и неочаквано заглъхна.
— Какво бих могъл да направя с тях, сър?
Рязък, ненадеен, повелителен звън се разнесе като внезапна експлозия. Трите чифта очи се обърнаха нагоре към скалата на телеграфа, за да видят как стрелката отскача от ПЪЛЕН на СТОП, сякаш грабната от сатаната. И тогава всеки един от тези трима мъже в машинното отделение почувствува вътре в себе си, че има някакво препятствие, което задържа кораба, че корабът се е свил по странен начин, сякаш се готви да извърши отчаян скок.
— Спрете го! — изрева мистър Раут.
Никой — нито дори капитан Макхуър, който единствен на палубата бе съзрял бяла черта от пяна да се задава на такава височина, че не можеше да повярва на очите си, — никой не можеше да знае колко висока е тази вълна и колко страшно дълбока е падината, която бурята беше издълбала зад налитащата стена от вода.
Тя препускаше, за да срещне кораба, и „Нан-Шан“, като спря за миг, сякаш за да се подготви по-добре, извиси нос и скочи. Пламъкът във всички лампи се снижи, затъмнявайки машинното отделение. Една от лампите угасна, тонове вода се изсипаха върху палубата със страшен трясък и бесен водовъртеж, сякаш корабът се беше спуснал в подножието на водопад.