![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
— Миги йокогири! — изкомандва мръсникът и Боб послушно изпълни десния страничен удар.
— Кире! КИРЕ! — изрева треньорът му.
Режи! Режи!
Боб съзнаваше, че в тази японска дума има някаква магия. Не беше като в „реже като бръснач“, „вятърът реже“ или „олеле, срязах се!“ — всички тези метафорични изрази, навяващи асоциации за срещата на остър предмет с някаква мека материя, бяха създадени от общество, в което остриетата никога не са били вземани насериозно.
За японеца думата „режа“ имаше особено значение. Човек не можеше да си играе с нея; тя беше почти религиозно понятие. Само с меч можеше да режеш. Да режеш, значеше да убиваш или поне да се опиташ да убиеш. Оръжията бяха създадени само с тази цел; бяха сериозно нещо, не за игра, не за спорта, не за забавление. По свой собствен начин те внушаваха респект като зареден пистолет, може би дори повече, защото пистолетът има предпазител, а мечът — не.
— Ляв диагонален!
— Десен страничен!
— Ляв възходящ!
Бяха само осем, но всичко зависеше от тях. Ако не ги овладееш, нямаш шанс.
— Не, не. Ъгъл грешен! Ъгъл боклук! Ъгъл трябва идеален! Удряй бавно!
Колко време продължаваше това? Боб се чувстваше като на онези безумни тренировки на Парис Айлънд, навремето, когато това име означаваше нещо, когато тренировките продължаваха по седемдесет и два часа непрекъснато, нощите неусетно преминаваха в дни, а дните се сливаха с нощите, докато толкова се изтощиш, че започнеш да си мислиш, че това никога няма да свърши, докато движенията ти станат некоординирани от умора. Как се казваш? Откъде си?
Точно това обаче помогна на Суогър да издържи три мисии във Виетнам; защото, колкото и да му беше трудно, си струваше. Трябваше да издържиш.
— Ляв възходящ! Не, не, острие наклонено, не! Чувствай!
Дребосъкът се приближи до запотения гайджин, стисна лакътя му със силни като менгеме пръсти и поведе ръката му през целия процес, нагласи правилния наклон на острието, който трябваше да съвпада точно с ъгъла на удара, иначе беше безсмислено, мечът се накланяше странично, изкривяваше се в ръката ти и това можеше да даде на противника време да те пореже.
Не, не просто да те пореже.
Японската дума бе басари киру.
Да те пререже.
Струваше му се, че ще припадне. Но ако дребосъкът с козята брадичка още се държеше на краката си, трябваше и той някак да издържи. Така продължаваше с часове, докато накрая…
— Меч долу.
Боб се поклони, без да знае защо.
Намери ножницата, спомни си, че трябва да я държи насочена напред, и я надяна върху меча, чието острие според етикета трябваше да сочи към него. Прибра го на стойката в нишата на божеството.
Когато се върна в залата, Дошу вече си бе нахлузил предпазна ризница.
— Хайде, хайде. Сега с мен, бий се. Бий силно. Ще убиеш мен с дърво. Добри удари. Прави добри удари.
Боб изстена; сега единственото, което искаше да направи, бе да легне да спи.
— Хайде. Само още шест часа, или десет. После дам петнайсет минути почивка.
Боб разбра — беше шега.
Хъммм. Боб бързо установи, че може да се бие или да поразява с меча, но беше адски трудно да прави и двете едновременно. Беше бърз почти колкото учителя си и от време на време нанасяше успешни удари, макар че Дошу вероятно нарочно му се даваше — дори с риска да му останат синини от дървения меч. Боб обаче съзнаваше, че не прицелва достатъчно добре ударите си. И движенията му бяха твърде бавни.
— Не мога да издържа на темпото ти.
— Няма издържа. Болно. Болно его. Няма побеждава, няма загубва. Трябва сражава в един ум.
Един ум? Какво, по дяволите, искаше да каже?
— Съсредоточава, но не съсредоточава. Вижда, но не вижда. Побеждава, но не побеждава.
На какъв език беше това?
— Стой — прекъсна го по едно време Дошу. — Ти обича момичета?
— Да, разбира се.
— Спомня най-добро време с момиче?
— Ами, да.
— Какво правил?
— Стига, не мога да ти кажа.
— Кога?
— Ами, през деветдесет и трета. Дълго не бях вършил нищо свястно. Отдавна не бях спал със свястна жена. Бях закъсал и се щурах насам-натам. Попаднах в дома на една жена, която беше омъжена за моя радист във Виетнам. Някак успях да се влюбя първо в снимката й. Тя беше онова, което бях загубил, когато загубих него. Тази мисъл ме побъркваше. Както и да е, нямах къде да отида, тя ме приюти и тогава всичко се оправи. Тя ми спаси живота. Колкото до секса… мамка му, по-добър не съм правил.