Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Без видимо да отваря очи, господин Мансел извади бяла кърпичка от джоба си и я подаде на Елайза. Подкани я да я вземе.
Тя изтри лицето си.
— Такава суетня — каза той, без почти да разделя тънките си устни. — Такава огромна суетня.
Отначало Елайза помисли, че той има предвид нея. Стори й се несправедливо, понеже изобщо не беше предизвиквала никаква суетня, обаче не дръзна да го каже.
— Толкова много години усилия — продължи той — и такова нищожно възмездие. — Очите му се отвориха, студени и преценяващи, а кожата на лицето му се изопна. — Съсипаният човек е готов да стигне до крайности.
Елайза се запита кой е съсипаният човек и зачака господин Мансел да поясни. Той обаче не продума повече. Просто взе обратно кърпичката си и я задържа между два от бледите си пръсти, преди отново да я захвърли на седалката до себе си.
Каретата рязко се люшна и Елайза стисна седалката, за да запази равновесие. Конете промениха крачка и каретата забави ход. Накрая спря.
Пристигнаха ли? Елайза надникна през прозореца, но не видя къщата. Само обширно и влажно поле, а до него малка каменна постройка с избелял от дъжда надпис. „Странноприемница Макклиъри“, Гилфорд.
— Имам друга работа — заяви господин Мансел на слизане. — Нютън ще те откара нататък. — Дъждът почти заглуши следващите му думи, но докато вратата се затръшваше, Елайза го чу да се провиква: — Откарай момичето в „Блакхърст“.
* * *
Последва остър завой и Елайза политна към твърдата и студена врата. Събуди се сепнато и й трябваше малко време да си спомни къде се намира, защо е сама в тъмна карета и поради каква причина се носи в неизвестна посока. Възстанови събитията накъсано и мъчително. Съдебното известие от нейния тайнствен вуйчо, бягството от лапите на Доброжелателките и от госпожа Суиндъл, господин Мансел… Изтри запотеното стъкло и надникна навън. Откакто се бе качила на каретата, препускаха денонощно, спираха само за смяна на конете, а ето че вече отново почти се стъмни. Явно бе поспала, но не знаеше колко време.
Вече не валеше и отвъд ниските облаци се показаха разпилените ранни звезди. Светлината на каретата не можеше да пробие гъстия мрак в провинцията и потрепваше, докато кочияшът управляваше по неравния път. В сумрачната и влажна светлина Елайза различи силуетите на високи дървета, чиито черни клони дращеха хоризонта, а също и голяма желязна порта. Навлязоха в тунел от грамадни капини и колелата заподскачаха по дупките, запращайки кални пръски към стъклото.
В тунела беше тъмно, а клонките на дърветата бяха толкова гъсти, че изобщо не пропускаха оскъдната привечерна светлина. Елайза затаи дъх в очакване на пристигането. В очакване на първия поглед към онова, което се намираше пред нея. „Блакхърст“. Чуваше сърцето си — вече не беше врабче, а същински гарван с големи мощни криле, които плющяха в гърдите й.
Внезапно излязоха от тунела.
Елайза не беше виждала толкова грамадна каменна сграда. По-голяма дори от хотелите в Лондон, където непрекъснато пристигаха и заминаваха важните особи. Беше забулена в тъмна мъгла, а зад нея се преплитаха високи дървета и клони. Няколко прозореца на долния етаж примигваха с жълтото сияние на лампите. Възможно ли бе това да е къщата?
Движение привлече погледа й към един прозорец в горната част. Наблюдаваше я далечно лице, бледо на светлината на свещта. Елайза се приближи към прозореца на каретата, за да види по-добре, но лицето вече беше изчезнало.
И тогава каретата мина покрай сградата и металните й колела продължиха да тракат по алеята. Минаха под някаква арка и каретата спря.
Елайза седеше напрегната, взираше се и се питаше дали трябва да слезе от каретата, сама ли трябва да влезе в къщата.
Изведнъж вратата се отвори и господин Нютън, целият подгизнал въпреки мушамата си, протегна ръка.
— Елате, госпожице, и бездруго вече е много късно. Няма време за колебания.
Елайза пое протегнатата й ръка и бързо слезе по стълбичката на каретата. Бяха изпреварили дъжда, докато тя бе спала, но съдейки по небето, той скоро щеше да ги настигне. Тъмни сиви облаци провисваха към земята, натежали от зли намерения, и въздухът беше гъст заради мъглата — различна от лондонската. По-студена и не толкова мръсна, миришеше на сол, листа и вода. Имаше и някакъв шум, който Елайза не можеше да определи. Като от безкрайно дълъг влак, който фучи покрай нея. Фшшш… Фшшш… Фшшш…
— Закъсняхте. Господарката очакваше момичето в два и половина. — На прага стоеше мъж, облечен някак богаташки. Така и говореше, макар Елайза да разбра, че е само поза. Издаде го сковаността му, злостното му превъзходство. Никой благородник по рождение не полага чак такова старание.