Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Ще повикам съпруга си — заяви госпожа Суиндъл.
Елайза се поколеба, кършейки ръце.
— Госпожице Елайза?
— Мъжът ми ще ви даде да се разберете.
Каквато и да беше истината за семейството й, Елайза осъзна, че изборът й е съвсем простичък: каретата или приютът. Нямаше власт над съдбата си, вече не. Единствената й възможност беше да се остави на милостта на хората, събрани тук. С дълбока въздишка тя направи крачка към господин Нютън.
— Не съм си взела нищо…
— Някой да повика господин Суиндъл!
Господин Нютън се усмихна мрачно.
— Не виждам тук нищо, което би могло да намери място в имението „Блакхърст“.
Вече се бе събрала малка групичка съседи. Госпожа Бейкър стоеше настрани със зяпнала уста и притиснала кошница с пране към кръста си, а малката Хати бе долепила сополивата си буза о полата на Сара.
— Ако обичате, госпожице Елайза. — Господин Нютън застана отстрани до вратата и направи широк приканващ жест с ръка.
Елайза хвърли последен поглед към запъхтяната госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън, качи се по стълбичката, разпъната почти до канавката, и хлътна в тъмната вътрешност на каретата.
* * *
Едва след като вратичката се затвори зад гърба й, Елайза си даде сметка, че не е самичка. Срещу нея в тъмните гънки на драперията седеше мъж, когото тя познаваше. Мъж с пенсне и с чист костюм. Коремът й се сви. Тутакси разбра, че това е лошият човек, за когото ги предупреждаваше мама, и осъзна, че трябва да бяга. Ала не успя да се извърне към затворената врата, защото лошият човек потропа по стената зад гърба си и каретата потегли.
Втора част
21
Пътят за Корнуол, 1900 г.
Докато се носеха по Батърси Чърч Роуд, Елайза оглеждаше вратата на каретата. Може би, ако завъртеше всички ръчки, ако натиснеше някой от жлебовете, вратичката щеше да се отвори и момичето щеше да се търкулне на свобода. Тази свобода беше съмнителна — ако оцелееше от падането, щеше да се наложи да потърси начин да избегне приюта, но това със сигурност беше за предпочитане пред отвличането й от човека, който ужасяваше мама до смърт.
С разтуптяно сърце, което пърхаше в гърдите й като птичка в клетка, Елайза се пресегна предпазливо, обхвана с пръсти ръчката и…
— На твое място не бих го направил.
Тя рязко вдигна поглед.
Мъжът я наблюдаваше с увеличени зад лещите на пенснето си очи.
— Ще паднеш зад каретата и колелата ще те прережат. — Устните му се разтеглиха в тънка усмивка, която разкри един златен зъб. — И как ще го обясня на вуйчо ти? Търся те тринайсет години, а те доставям на две половини? — И мъжът издаде някакъв звук — поредица от бързи шумове като смучене, които Елайза взе за смях само заради извитите нагоре ъгълчета на устата му.
Звукът секна толкова бързо, колкото се бе появил, и устата на мъжа възобнови предишното си строго очертание. Той поглади рошавите си мустаци, които приличаха на опашките на две катерички над устните му.
— Казвам се Мансел. — Облегна се назад и затвори очи. Положи една връз друга бледите си и влажни наглед длани върху лъскавата дръжка на бастуна. — Работя за вуйчо ти и спя много леко.
Колелата на каретата затанцуваха с металически звук по застлан с обли камъни път, след като още една редица тухлени къщи прелетя покрай тях — сиви, докъдето ти поглед стига, а Елайза седеше сковано, стараейки се отчаяно да не събуди лошия човек. Постара се да диша в такт с потропването на галопиращите коне. Нареди на своите объркано кръжащи мисли да се подредят. Съсредоточи се върху студената кожа на седалката под себе си. Само така можеше да спре треперенето на краката си. Имаше чувството, че я водят в други селения, като героиня, откъсната от страницата на една приказка с познат ритъм и обкръжение и преместена доста нехайно в друга.
Когато стигнаха до пъстрите покрайнини на Лондон и най-сетне се измъкнаха от гората от сгради, Елайза видя разгневеното небе. Конете с всички сили се мъчеха да надбягат тъмните сиви облаци, ала какъв шанс имаха животинките срещу Божия гняв? Първите капки дъжд покапаха стръвно върху покрива на каретата и светът навън скоро се скри зад бяла пелена. Тя се мяташе към прозорците и се процеждаше през тъничките пролуки над вратите на каретата.
Пътуваха часове наред и Елайза потърси убежище в мислите си, докато най-неочаквано каретата зави и струйка ледена вода се изсипа на главата на момичето. Тя примигна с мокрите си мигли и сведе поглед към мокрото място на блузата си. Много й се доплака. Странно как в един толкова бурен ден й се доплаква от дреболия като струйка вода. Тя обаче нямаше да ревне, не и тук, не и пред този злодей. Преглътна твърдата бучка в гърлото си.