Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Господарката, твоята леля, ще слезе да те види след малко. Внимавай как говориш и я наричай „милейди“, освен ако тя не ти нареди другояче.
Елайза кимна. Тя явно беше леля й.
Господин Томас продължаваше да я гледа. Леко поклати глава, без да откъсва очи от Елайза.
— Да — тихо и бързо продума той, — виждам в теб майка ти. Ти си дрипаво слугинче, няма съмнение в това, но тя определено е някъде там.
Преди Елайза да успее да се наслади на приятната мисъл, че донякъде прилича на майка си, от върха на величественото стълбище се разнесе шум. Господин Томас замълча и се изпъна. Смушка леко Елайза, която прекрачи прага и се озова в голяма стая с тапети в бургундско червено и с бумтящ в камината огън.
Върху масите блещукаха газени лампи, но колкото и да се стараеха, не успяваха да осветят огромното помещение. В ъглите шушнеше мрак, по стените шумоляха сенки. Напред-назад, напред-назад…
Шум някъде отзад и вратата отново се отвори. Огънят в камината изпращя от нахлулия студен въздух и се метна към назъбените сенки по стените.
На прага стоеше висока слаба жена с фигура като издължен пясъчен часовник. Дългата й рокля от тъмносиня като среднощно небе коприна беше прилепнала по тялото.
До нея имаше едро куче — не, не беше куче, а хрътка, — а дългите му крака леко пружинираха, щом запристъпва покрай подгъва на роклята й. Сегиз-тогиз вдигаше меката си глава, за да я отърка в дланта й.
— Госпожица Елайза — оповести господин Томас, който побърза да застане мирно зад жената.
Жената не отвърна, само се вторачи изпитателно в лицето на Елайза. Помълча, преди устните й да се раздалечат и да се разнесе суровият й глас:
— Утре трябва да поговоря с Нютън. Тя пристигна по-късно, отколкото я очаквахме. — Говореше толкова бавно, с такава категоричност, че Елайза долови острите издатини по думите й.
— Да, милейди — отвърна Томас с пламнали бузи. — Да поднеса ли чая, милейди? Госпожа Хопкинс…
— Не сега, Томас. — Без да се обръща, тя небрежно махна с фината си бледа ръка. — Би трябвало и сам да се досетиш, че е твърде късно за чай.
— Да, милейди.
— Ако се разчуе, че в имението „Блакхърст“ се пие чай след мръкнало… — разнесе се напрегнатият й, звънлив като кристал смях. — Не, ще изчакаме вечерята.
— В трапезарията ли, милейди?
— А къде другаде?
— Маса за двама ли, милейди?
— Ще вечерям сама.
— А госпожица Елайза, госпожо?
Лелята рязко си пое дъх.
— Лека вечеря.
Коремът на Елайза се разбунтува шумно. Моля те, господи, дано вечерята ми да включва и малко топло месо!
— Много добре, милейди — каза господин Томас и се поклони на излизане от стаята. Вратата се затвори мрачно зад гърба му.
Лелята бавно си пое дъх и примигна срещу Елайза.
— Приближи се, дете. Нека те огледам.
Елайза се подчини, тръгна към леля си и застана пред нея, мъчейки се да овладее дишането си, което кой знае защо се бе ускорило.
Отблизо установи колко красива е жената. Беше красота, която откриваш във всяка отделна черта, но погледнеш ли цялото, впечатлението не бе толкова силно. Лицето й беше като от картина. Кожа бяла като сняг, устни червени като кръв, много светлосини очи. Погледнеш ли я в очите, сякаш гледаш в огледало, озарено от светлина. Тъмната й коса беше гладка и лъскава, сресана назад от лицето и събрана във внушителна висока прическа на темето.
Лелята огледа лицето на Елайза и миглите й сякаш леко потрепнаха. Студени пръсти повдигнаха брадичката на момичето, за да може дамата да разгледа лицето й по-добре. Елайза не знаеше накъде да гледа и запримигва под непроницаемите очи на лелята. Огромното куче стоеше до стопанката си и дишаше влажно в дланите на Елайза.
— Даааа — провлече жената, а един нерв в ъгълчето на устата й трепна. Сякаш отговаряше на въпрос, който изобщо не е бил зададен. — Наистина си нейна дъщеря. Умалено копие във всички отношения, но въпреки това си нейна. — Милейди потръпна лекичко, когато в прозореца се блъсна вълна от дъжд. Лошото време ги беше настигнало. — Можем само да се надяваме, че характерът ти не е същият и че със своевременна намеса ще овладеем подобни тенденции.
Елайза се запита какви ли са въпросните тенденции.
— Майка ми…
— Не — вдигна ръка леля й. — Не. — Допря върховете на пръстите си пред лицето и разтегли устни в тъничка усмивка. — Майка ти опозори името на рода си. Нанесе оскърбление на всички в тази къща. Тук не говорим за нея. Никога. Това е първото и най-важно условие да бъдеш настанена в имението „Блакхърст“. Разбра ли?