За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Такава е историята за онези от вас, които се интересуват, но аз не си мислех за тези неща. Влизането в магазина беше като избърсване с чиста кърпа на почернял от времето прозорец. Следата след минаването на кърпата все още беше мръсна, но стъклото под нея бе станало достатъчно прозрачно, за да ми разкрие спомени, загубени в тъмнината на миналото. Толкова усилия бях положил да не мисля за тези неща. Нито за ужаса накрая, нито за времето преди това. Миналото си е минало, особено когато става дума за лошото. Но не само лошото — добрите и лошите спомени нараняват по различен начин, но причиняват болка, нали?
Какво не бих дал в този момент да можех да се влача след Хена в магазин за обувки и да наблюдавам радостната ѝ възбуда, да забелязвам преценяващия ѝ поглед и разсеяното докосване на пръстите ѝ до обувките. Невъзможно, разбира се, но ми се прииска да сляза на 72-ри, да вляза в нашия апартамент, да разгледам оставените там дрехи, да ги докосна и да си спомня дните, когато са били купувани. Да се пренеса назад във всеки отделен ден и този път да не сумтя и да не се прозявам, да не си губя времето с „МаксУъркс“, а да бъда с нея и да съпреживявам всяка минута. Толкова минути, толкова часове, толкова дни… всички пропилени. За да дойде краят, след който тя повече никога нямаше да се върне. Никой не можеше да ми отнеме това време.
Някой изписка от възторг, аз вдигнах поглед към входа на магазина и видях Суедж да тича към мен. Трябваше ми известно време да я позная. Не помнех лицето ѝ някога да бе изглеждало така щастливо. А дрехите ѝ… те бяха просто различни. Нямаше ги моите парцалаци — сега беше облечена в тънка лятна рокля в деликатен, преливащ при всяко нейно помръдване десен. Изглеждаше едновременно и по-млада, и по-зряла — приличаше ми на мой познат, който никога не съм виждал. Зад нея идваше Ниърли с лукава усмивка и нов поглед в очите. Суедж се хвърли върху мен, прегърна ме силно, а аз вдигнах над рамото ѝ вежда към Ниърли, която само сви рамене.
— Този месец беше добър — късо обясни тя.
Последва следобед, който беше като летен, макар навън да вилнееше зима. Все още не можех да събера сили да влизам в магазините, но бях щастлив да ги чакам отпред, да пуша, седнал на пейките, да стоя в безистените, да кимам мъдро, когато се наложеше. Палто за Суедж по настояване на Ниърли и малка чантичка в добавка, за да държи в нея личните си принадлежности, които не притежаваше. С почти последните пари от Хауи ѝ купих обувки в тон с роклята. Кафе и сандвичи на площада сред хора, доволни като нас. Очите на Суедж скачаха от един пазарен плик на следващия, погледът ѝ грееше от непозната досега за нея радост.
Трябваше да бягаме, а аз поне трябваше да се опитам да намеря останалите резервни. Някой някъде искаше смъртта ми, а резервните не можеха да разчитат на никой друг, освен мен да се загрижи за съдбата им. Но това беше следобед, който ми се искаше отдавна да съм преживял, и макар вече да бе безнадеждно късно за някаква промяна, поне ми беше приятно. Понякога трябва да приемаме подаръци, защото има неща, които не можем да си подарим сами. Този следобед беше малък подарък от боговете — нещо, което те отдавна ми дължаха. Приех го и не съжалявах.
Глава 10
Много време мина, преди да започна да усещам как стоят работите. Нямах никакво извинение, освен едно: предполагам, просто съм глупав. Но когато отделните фрагменти се наместиха, картината се оказа доста любопитна.
Седяхме в един бар на 67-и, вечерта беше в разгара си, а аз се намирах на един вик разстояние от следваща поръчка. Това е положението. Такъв съм си. Нищо не мога да направя. Барът беше дълъг и старомоден: стените бяха покрити с ламперия, а по ъглите от тавана висяха монитори, от които се чуваше невнятен брътвеж. Някой беше положил специални усилия да сложи течнокристалните монитори в дървени рамки, така че приличаха на стари телевизионни приемници и допълваха атмосферата на една отминала епоха. Постоянните посетители говореха бързо и отсечено и като че ли си прекарваха добре. Аз също, доколкото можех да кажа за себе си.
Двамата с Ниърли пиехме напоително, седнали заедно със Суедж в леко издигнато сепаре странично от централната част на заведението. В главата ми лениво се въртеше мисълта за храна… хм, бургер с размера на Тексас и всички добавки върху него. Ниърли почти беше доизяла салатата си и 20-градусовия резен орехов пай. Поизморени след бурния следобед седяхме и мълчахме — на никой не му се говореше. Бях понаучил някои неща от живота на Ниърли, но не ѝ бях разказал нищо за себе си. Оказа се, че е на двайсет и шест и от четири години се изкачва бавно към големия бизнес. Вярваше, че към трийсетте щяла да има достатъчно, за да излезе от бранша, а аз се опитвах да не си представям как щеше да изглежда тогава. Предположих, че Суедж ѝ беше поразказала някои неща, защото в отношението на Ниърли към мен се долавяше значителна промяна. Трудно ми беше да я дефинирам точно. Струваше ми се, че вече не вижда в мен едрия тип със склонност към насилие и пристрастеност към наркотиците, но не бях съвсем сигурен.