Снежно цвете и тайното ветрило

Свекърва ми отказа на молбата ми да поканим Снежно цвете на празненството за трийсетте дни от рождението на сина ми. Такова незачитане в нашия край се смята за ужасна обида. Бях съкрушена и разстроена от нейното решение, но и безсилна да я разубедя. Този ден се оказа един от най-важните и тържествени случаи в живота ми, а аз го посрещнах без Снежно цвете. Цялото семейство посети храма на предците, където името на сина ми бе вписано на стената редом до всички останали членове на рода. На роднините и гостите бяха раздадени червени яйца — боядисани за празничния повод, — символизиращи живота. Бе дадена разкошна гощавка със супа от птичи яйца, осолени птици, киснати шест месеца в марината, и патици, хранени с вино, задушени с джинджифил, чесън и пресни червени и зелени люти пиперки. През цялото време Снежно цвете ужасно ми липсваше и по-късно й написах писмо, в което възможно най-подробно й описах всичко, което си спомнях, без да се замисля, че с това може да й напомня за ужасното „недоглеждане“ на свекърва ми. Явно тя прие „опущението“, тъй като ми изпрати в дар бродирана бебешка дрешка и шапчица, украсена с талисманчета.

Когато ги видя, свекърва ми рече:

— Една майка винаги трябва да внимава кого допуска в живота си. Майката на сина ти не може да другарува с жената на касапин. Покорните съпруги отглеждат покорни синове и от теб се очаква да се подчиняваш на нашите желания.

При тези нейни думи осъзнах, че семейството на съпруга ми не просто не желаеше присъствието на Снежно цвете на тържеството, а и искаше изобщо да не се виждам повече с нея. Бях ужасена и изплашена, а тъй като и бях под влиянието на скорошното раждане, не можех да спра да плача. Не знаех какво да сторя. Щеше да се наложи да се изправя срещу роднините си заради Снежно цвете, без да си давам сметка колко опасно можеше да бъде това.

Междувременно двете си пишехме тайно почти всеки ден. Преди мислех, че познавам нюшу до съвършенство и че мъжете не бива никога да се докосват или да виждат творенията ни, но сега, в дома на Лу, където всички мъже владееха мъжките йероглифи, разбрах, че женското писмо всъщност съвсем не бе тайно. Тогава ме осени мисълта, че мъжете из целия окръг сигурно знаят за съществуването на нюшу. Та как би могло да бъде иначе? Нали красеше бродираните им обувки. Виждаха ни да втъкаваме послания в платовете, които изработвахме. Чуваха ни да пеем песните си и да се хвалим с книгите си за третата утрин. За тях то просто не представляваше интерес.